Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Навярно съм застинала за момент, погълната от видяното, но този миг е бил достатъчно дълъг за Метс, че да ме попита какво има. Щом чу отговора ми, тя ме посъветва незабавно да продължа напред. Прииска ми се да й възразя. Струваше ми се, че най-разумно в случая е да претърся колата и да проверя дали пък няма да открия нещо полезно в купето… Тогава събеседничката ми със строг глас поиска да узнае действително ли имам нужда от нещо. Замислих се за секунда и бях длъжна да призная, че е права. Екипировката на шофьора бе разнообразна, но гражданска, обемиста и тежка; храната се нуждаеше от готвене и приготовление, а оръжието му бе твърде мощно и лишено от заглушител. На практика в аварийния ми комплект за оцеляване имаше всички жизненоважни неща. А и дори по някаква причина да не могат да ме посрещнат на И-10, винаги мога да се върна тук и да използвам „Лексус“-а като тайник и временна база.

Изказах на глас идеята да седна зад волана на хибридния джип, при което Метс ме попита дали случайно разполагам с въже за теглене и високопроходим влекач, който да изтегли затъналата в блатото кола. Досущ като малко дете й отвърнах с едно засрамено „Не“. Тогава тя изтъкна нещо от сорта на: „Тогава какво те задържа тук?“ Помолих я да ми даде още само минутка и отново доближих глава до прозореца откъм страната на шофьора. Въздъхнах, поех си дълбоко дъх и отново почувствах как ме обзема непреодолима умора. Междувременно Метс не се отказваше от опитите си да ме накара да се размърдам. По едно време й се озъбих и й изсъсках да млъкне. Казах й, че имам нужда от няколко секунди, за да…

По всяка вероятност съм пропуснала да махна палеца си от бутона за връзка, защото Метс ненадейно попита с явно разтревожен тон:

— Какво беше това?

— Кое? — отзовах се аз. Изглежда, събеседничката ми беше дочула нещо от моята страна на връзката.

Преди вие да сте го чули?

Да, понеже след няколко секунди, когато се върнах в реалността с прочистено съзнание, вече и аз го чух. Стенание… ясно доловимо стенание, чийто източник без съмнение се намираше доста близо. Придружено от плискане на блатна вода.

Надигнах глава и погледнах — през страничното стъкло на джипа, през дупката в черепа на покойника — и го видях. Все още бе от другата страна на колата, ала се приближаваше доста бързо към мен. После се озърнах и забелязах още петима, прииждащи от различни страни. Зад тях се приближаваха още десетина-петнайсет зомбита. Вдигнах пистолета си, стрелях в първото и… пропуснах.

Метс закрещя и поиска да й докладвам за ситуацията. Обясних й колко твари ме атакуват и тя ме посъветва да запазя самообладание, да не се опитвам да избягам и просто да направя това, на което ме бяха научили в програмата „Бягство от Уилоу Крийк“ Тъкмо щях да я попитам откъде знае за Уилоу Крийк, когато тя ми кресна да млъквам и да стрелям.

Покатерих се на покрива на „Лексус“-а — първото, което трябва да сториш в подобна ситуация, е възможно най-бързо да заемеш добро място за самоотбрана — и прецених разстоянието, делящо ме от нападателите. После определих първата си цел, поех си дълбоко дъх и натиснах спусъка. Този път изстрелът ми беше в десетката. Да бъдеш перфектен боец значи да вземаш решения със скоростта, с която се движат електрохимическите импулси в организма ти. Успокоих се, концентрирах се, съмненията и моментната слабост ме напуснаха. Имах чувството, че стълкновението продължава десет часа, макар че в реалността едва ли се бе проточило над десетина минути. Унищожих общо шейсет и един живи мъртъвци и около мен се образува солиден плътен пръстен от простреляни зомбита. Отдъхнах си, проверих оставащите ми боеприпаси и започнах да чакам новата вълна. Обаче тя така и не връхлетя.

Някъде след двайсетина минути Метс поиска да й докладвам за случилото се. Казах й колко твари съм ликвидирала и тя ме помоли отсега нататък да й напомням, че не е много мъдро да ме ядосва. Това вече най-накрая разсмя и мен — смеех се за първи път, откакто се бях приземила в тази мочурлива местност. Отново се чувствах жизнена и енергична, самоуверена и изпълнена със сили. Метс ме предупреди, че заради това непредвидено забавяне абсурд да достигна шосето преди смрачаване, поради което най-добре да си потърся подходящо скривалище, където да пренощувам. Закрачих и успях да се отдалеча на възможно най-голямо разстояние от „Лексус“-а, преди небето да започне да помръква, и си намерих прилично гнезденце сред клоните на едно високо дърво. В аварийния си комплект за оцеляване имах стандартен хамак от микрофибър — превъзходна изработка, лек и здрав, със специални ремъци, които не позволяват да се изсулиш насън… Имаше и специална функция за бързо заспиване, но въпреки че не бях мигвала от четирийсет и осем часа и изпробвах всички дихателни упражнения, на които ни бяха учили в програмата „Бягство от Уилоу Крийк“, сънят така и не ме навести. Поради тази причина реших да взема две „Бейби-Л“ 94 94 Въпреки че официално се води като болкоуспокояващ медикамент, военните широко използват „Бейби-Л“ в качеството му на сънотворно. — Б.а. . Обикновено препоръчват само една таблетка, обаче си казах, че това е доза за слаботелесни скапаняци. Сам виждате, че старото ми „аз“ определено се беше върнало… Вече знаех, че ще се справя с всичко и нищо няма да ме спре, обаче наистина се нуждаех от малко сън и нямах никакво намерение да пропилявам нощта в отчаяни усилия да се пренеса в царството на сънищата, когато имаше далеч по-бърз и ефективен начин.