Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— Не им обръщай внимание! — извика ми Метс. — Просто излез на шосето и внимавай с проклетите хващачи!

Хващачи?

Онези, които могат да те сграбчат през счупените прозорци. На открито можех да ги заобиколя от разстояние, ала тук колите бяха тъй гъсто нагъчкани, че просто нямаше как да ги избегнеш. Можеха да те докопат от всички страни. Повярвайте ми, когато ви казвам, че тези няколко минути, в които се наложи да се промъквам между автомобилите, бяха едни от най-страшните в живота ми. В същото време не бях в състояние да се покатеря върху возилата и да прескачам от покрив на покрив, понеже глезенът ми пречеше. Отвсякъде се протягаха разложени ръце, опитващи се да ме сграбчат, а всеки изстрел в главата струваше секунди, с които не разполагах. Отгоре на всичко и стръмният наклон не ми позволяваше да се движа по-бързо. Кракът ми пулсираше от болка, дробовете ми пареха, а тълпата живи мъртъвци постепенно ме настигаше. Ако не беше Метс…

През цялото време тя не спираше да ми крещи:

— Размърдай си задника, шибана кучко! Не смей да се предаваш… НЕ СМЕЙ да се отказваш! — Сантиметър по сантиметър, тя не спираше да ме тласка напред. — Каква си ти, някаква проклета слабачка? Някаква безволева пикла?

Между другото, в онзи момент си мислех точно това. Просто знаех, че няма да се получи. Бях изпълнена с безсилие, болка и канска злоба към себе си. Сериозно се замислях дали да не си тегля един куршум в главата, за да се накажа за… не знам за какво. И тогава Метс все едно ми зашлеви шамар.

— Ти какво, да не би да си същата като шибаната си майка? — проехтя ревът й.

Тези думи дадоха резултат. Направо излетях напред и само след миг вече бях на шосето. Извиках на Метс, че съм успяла, след което я попитах:

— А сега какво да правя?

Гласът й коренно се промени. Вече беше мек и нежен. Събеседничката ми каза да погледна нагоре. Послушах я и забелязах черната точка, която се движеше в утринния небосвод в посока от изгряващото слънце към мен. Тя летеше над шосе И-10 и не след дълго се превърна в UH-60 96 96 UH-60 „Блек Хоук“ е американски многоцелеви хеликоптер, произвеждан от корпорацията „Сикорски Еъркрафт“. Приет е на въоръжение през 1979 г. — Б.пр. . Нададох победоносен вик и веднага изстрелях сигналната си ракета.

Когато ме качиха на борда, узнах, че това е граждански вертолет, а не машина на спасителните екипи. Командирът на екипажа бе едър южняк с козя брадичка и очила с дебели стъкла.

— Откъде, по дяволите, се взехте? — попита ме той.

Извинявам се, ако съм развалила акцента му. Едва не заплаках и го ударих по масивния, широк като бедро бицепс. После се засмях и заявих, че доста бързо работят. Той ме изгледа смаяно, сякаш бях някоя луда. После се оказа, че това изобщо не е било спасителен отряд, а най-обикновен въздушен превозвач, изпълняващ рейс от Батон Руж за Лафайет. Между впрочем, изобщо не ми пукаше за това. Съобщих на Метс, че са ме качили и че всичко е наред. Благодарих й за всичко, което бе направила за мен, и… за да не се разплача, се опитах да завърша с шегата, че вече най-накрая имаме време за поредния епизод на ТВ-шоуто „Вю“. Ала отговор така и не последва.

Изглежда, вашата събеседничка е била изключителен професионалист в службата за въздушно наблюдение…

Тя беше изключителна жена.

По едно време споменахте, че сте започнали да подозирате нещичко за самоличността й…

Нито един цивилен — в това число и служител с огромен стаж — не би могъл така добре да разбира какво е да си истински летец. А Метс знаеше твърде много и разсъждаваше твърде логично за човек, който не е преминал през военновъздушно училище…

Значи е била пилот?

Определено. Но не от сухопътните ВВС, защото щях да я познавам. Може би от десантните сили или от военноморския флот… По време на товарните полети те губеха не по-малко пилоти от нас и осем от всеки десет изчезваха безследно. Навярно Метс също бе попадала в подобна ситуация на моята. Катастрофа, загуба на екипажа… нищо чудно и дори да се е самообвинявала като мен. После по някакъв начин бе успяла да се добере до онази хижа и бе прекарала там остатъка от войната, помагайки на службата за въздушно наблюдение.

Звучи правдоподобно…

Нали?

(Неловко мълчание. Търся зрителен контакт с Кристина, защото ми се иска да ми разкаже повече.)

Какво има?

Да разбирам ли, че така и не я откриха?

Точно така.

И хижата също…