Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Нима са разполагали с достатъчно провизии за толкова дълъг период от време?

О, разбира се, че не! Хората просто изчакали падането на първия сняг и започнали да правят набези върху близките села. Мисля, че всички са постъпвали така; не само онези, които са били „залостени“ зад крепостните стени. Сигурен съм, че и вашите сънародници от сините зони (или поне онези от северните щати) са използвали същата тактика. В този смисъл на нас, европейците, ни провървя, понеже по-голямата част от континента ни замръзва през зимата. Мнозина от бранителите, с които съм разговарял, ми споделяха, че самата мисъл за неизбежното настъпване на зимата, без значение колко дълга и свирепа може да се окаже, им е носила облекчение и надежда. И ако човек не загине от „ледената смърт“, е имал възможността да се сдобие от близките населени места с всичко, необходимо за оцеляването му през по-топлите месеци.

В този ред на мисли едва ли е изненадващо и обстоятелството, че немалко от защитниците са предпочитали да останат в своите крепости, дори когато са имали шанса да избягат — например Бульон в Белгия, Спис в Словакия или дори Бюмарис в Уелс… Преди войната това си беше най-обикновен музеен експонат — порутена куха черупка от помещения без покрив и високи концентрични стени. Градският съвет заслужава да получи „викториански кръст“ за усилията си да събере нужните средства, да организира гражданите и да възроди замъка от въпросните руини до някогашното му величие. При това тъкмо навреме, понеже само няколко месеца по-късно тази част от Великобритания вече беше завладяна от немъртвите пълчища. Още по-драматична е историята на Конуай, където имаше както замък, така и средновековна крепостна стена, обрамчваща цялото селище. Обитателите му не само живееха в безопасност и относителен уют, но и разполагаха с достъп до морето, който позволи на Конуай да се превърне в плацдарм на нашите сили, когато започнахме да отвоюваме страната си. Чели ли сте „Моят Камелот“?

(Клатя глава.)

Непременно потърсете тази книга. Това е великолепен роман, базиран на личния опит на автора — един от бранителите на Карфили 101 101 Замъкът Карфили е построен от норманския барон Жилбер де Клер „Червения“, който нахлул в Уелс през тринайсети век. Това било гигантско за времето си съоръжение, защитено от две концентрични стени и дълбок, пълен с вода ров. Въпреки всичко през 1270 г. замъкът бил разрушен, ала на следващата година го издигнали отново. — Б.пр. . Кризата го застигнала в апартамента му на втория етаж в Лъдлоу, Уелс. Когато запасите му свършили и паднал първият сняг, той решил да рискува и да си потърси по-сигурно убежище. По някое време се натъкнал на запустели руини, които някой вече се бил пробвал да отбранява, ала — съдейки по крайния резултат — без особен успех. Авторът на „Моят Камелот“ погребал телата, смазал черепите на замръзналите зомбита и започнал самостоятелно да възстановява замъка. Работел неуморно, полагайки неимоверни усилия в най-суровата зима, която помни историята. И ето че през май Карфили вече бил готов за лятна обсада, а до следващата зима се превърнал в уютен пристан за неколкостотин други оцелели.

(Показва ми някои от скечовете си.)

Истински шедьовър, нали? Вторият по големина замък на Британските острови.

А кой е първият?

(Дейвид не ми отговаря веднага. Усещам как се колебае какво да ми каже.)

Уиндзор.

Вашият замък.

Е, не е лично мой…

Имах предвид, че сте живели там.

(Отново пауза.)

От гледна точка на отбраната той беше почти съвършен. Най-големият обитаем замък в Европа преди войната — почти тринайсет акра! Със собствен кладенец и достатъчно големи складове, че да поберат провизии за десет години напред. След пожара от 1992 г. му инсталираха уникална противопожарна система, а после, в епохата на терористичните заплахи, обновиха системите му за сигурност, издигайки ги до безпрецедентно за Великобритания ниво. Обществото не знаеше къде отиват данъците му — за бронирани срещу куршуми стъкла, стени с усилена здравина, подвижни решетки и стоманени жалузи, хитро скрити в первазите на прозорците и касите на вратите.

Да не забравим и най-впечатляващото поне за мен постижение, уникалното сифониране на суров нефт и природен газ от залежи, намиращи се на няколко километра под основите на Уиндзор. Те бяха открити още през деветдесетте години, ала така и не се стигна до разработването им — причините за това, както можете да си представите, варираха от чисто екологични до политически. Обаче ние най-сетне ги оползотворихме, и то как! Контингентът ни от кралски инженери изгради скелеви конструкции от външните стени на замъка чак до находищата на съответните суровини. Това бе изключителен успех и до голяма степен именно той ускори появата на укрепените ни автостради. Лично аз примерно се чувствах несравнимо благодарен за топлите стаи, горещата храна, коктейлите „Молотов“ и пламтящия ров… Да, съгласен съм, че това не е сред най-ефективните начини да се спрат немъртвите орди, но не беше малко да забавиш настъплението им, като междувременно ги опържиш хубавичко… Но какво друго ни оставаше, когато патроните свършиха и единственото, което имахме на разположение, бяха куп екзотични старинни оръжия?