Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Първото нещо, което си спомням, откакто дойдох на себе си, беше онзи едва доловим звук. В началото го взех за капеща вода… Туп-туп-туп… Но после ритъмът се забърза и самият звук стана по-ясен и отчетлив. Долових и още нещо — пукането на радиостанцията ми (как ли бе успяла да остане непокътната… и до днес умът ми не може да го побере!) и вездесъщият вой на живите мъртъвци. Изпълзях изпод микробуса. Е, поне можех да се държа на краката си. Огледах се наоколо и установих, че съм сам — нито бежанците, нито генерал Радж-Сингх се виждаха наблизо… Стоях насред неизброимите купчини захвърлени лични вещи, осеяли пустеещата планинска пътека. Пред мен се издигаше овъглена скалиста стена. Зад нея бе останала другата страна на отрязания път.

Ето откъде идваха стенанията. Зомбитата продължаваха да прииждат към мен. Те пристъпваха напред с протегнатите си ръце и изпъкналите си очи и един подир друг пропадаха в пропастта. Това беше странният звук, който бях доловил — издаваха го труповете им, които тупваха в долината, ширнала се на дъното на бездната.

Тигъра от Делхи навярно бе задействал ръчно зарядите. Предполагам, че се е добрал до експлозивите едновременно с живите мъртъвци. Надявам се, че не са успели да забият зъбите си в плътта му. Надявам се също така да му харесва и паметника, който сега се издига над модерната планинска магистрала с четири ленти… В онзи момент обаче не мислех за саможертвата, направена от генерала. По дяволите, та аз дори не осъзнавах дали това, което виждаха очите ми, бе реално, или не! Можех само да се взирам във водопада от живи мъртъвци и да слушам отнесено докладите на другите подразделения, припукващи от радиостанцията ми:

— Викаснагар: готово.

— Биласпур: готово.

— Джавала Мукхи: готово.

— Всички планински проходи: готово! Край на връзката!

„Сънувам ли? — мина ми през ума — Или съм полудял?“

Маймуната, която забелязах, също не ми помагаше. Тя просто си седеше на покрива на микробуса и равнодушно наблюдаваше как зомбитата политат едно след друго в бездната. На муцунката й бе изписано такова мъдро спокойствие, че просто нямаше как да не си кажеш: „Да, тази божия твар със сигурност разбира какво се случва.“ Дори ми се прииска по някое време маймуната да се обърне към мен и да ми каже:

— Това е преломният момент във войната! Най-накрая успяхме да ги спрем! Най-накрая сме в безопасност!

Ала нищо подобно не се случи. Наместо това животинчето издаде напред малкия си пенис и миг по-късно лицето ми бе обляно от гореща струя маймунска урина.

(Артър Синклер Младши прилича на аристократ от Стария свят — висок, строен, с късо подстригани бели коси и леко маниерен харвардски акцент. Когато говори, се обръща към въображаема аудитория, рядко те гледа в очите и не оставя паузи за въпроси. По време на войната Синклер е бил директор на неотдавна създадения от правителството департамент по стратегически ресурси, съкратено „ДеСтРес“.)

Не зная кой измисли абревиатурата „ДеСтРес“ и дали бе осъзнал колко много прилича на „distress“ 73 73 В буквален превод — бедствено положение, нещастие, катастрофа. — Б.пр. , но едва ли би могло да се намери по-удачно название за възникналата ситуация. Като създадохме отбранителна линия в Скалистите планини, на теория обезпечихме периметъра на „зоната за сигурност“, но какво имахме на практика? Един сравнително спокоен регион, състоящ се предимно от голи камъни и бежанци. Представяте си картината, нали? Глад, болести, милиони бездомни… Промишлеността бе в катастрофално състояние, транспортът и търговията бяха пропаднали в небитието, а отгоре на всичко и живите мъртъвци непрекъснато атакуваха защитната линия и заразяваха бежанците от вътрешността на зоната. Наложи се отново да изправяме хората на крака — да ги обличаме, храним, да им осигуряваме подслон и работа. В противен случай съществуването на тази зона на предполагаема сигурност само отлагаше неизбежния край. Ето защо бе създаден „ДеСтРес“ и, както можете да предположите, трябваше да науча редица неща в движение.

Първите месеци беше нещо страшно — не мога да ви опиша какво количество информация трябваше да натикам в този захабен старчески мозък… Ангажиментите ми бяха десетки — брифинги, инспекции… Когато успявах да намеря време за сън, под възглавницата ми винаги имаше книга — всяка вечер нова, от трудовете на Хенри Дж. Кайзер до тези на Во Нгуен Зиап 74 74 Хенри Джон Кайзер (1882–1967) — американски индустриалец и предприемач, основател на редица крупни промишлени и търговски компании; Во Нгуен Зиап (роден през 1911 г., в момента е на 101 години!) — виетнамски генерал и политик, участвал в Индокитайската и Виетнамската война. Министър на вътрешните работи в правителството на Хо Ши Мин и автор на множество книги, сред които „Голяма победа, велика задача“. — Б.пр. … Нуждаех се от всяка идея, от всяка трошичка знание и мъдрост, за да превърна тази обезкървена, изплашена и объркана Америка в модерна, добре организирана военна машина. Ако баща ми беше жив, навярно щеше да се присмее на неуспехите ми. Той беше от твърдите привърженици на „Новия курс“ на Рузвелт и бе използвал почти марксистки методи в работата си с големия Франклин Делано — неща от сорта на колективизация и тем подобни, които биха накарали Айн Ранд 75 75 Айн Ранд (родена като Алиса Зиновиевна Розенбаум през 1905-та, починала през 1982 г.) — американски философ и писател. Айн Ранд е позната със своята рационална философия, родееща се с идеите на политическото и философско движение „либертарианство“, която тя нарича „обективизъм“. — Б.пр. да се надигне от гроба си и да се присъедини към редиците на зомбитата. Цял живот бях отхвърлял уроците, които баща ми се опитваше да ми предаде, и в крайна сметка избягах на Уолстрийт, само и само за да се отърва от него. Сега обаче си блъсках главата в отчаяни усилия да си припомня съветите му. Навярно едно от нещата, в които поддръжниците на Новия курс бяха постигнали най-големи резултати, бе умението да намират точните инструменти, с чиято помощ да отглеждат необходимите за предизвикателствата на времето таланти.