Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— Знаете ли какво значи това? — попита ни Радж-Сингх. Вероятно бе сметнал, че съм твърде млад… или някак си бе отгатнал, че съм мюсюлманин, ала дори и да не знаех нищичко за индийския бог на разрушението, нямаше военен, който да не беше чувал за „секретното“ кодово название на термоядреното оръжие.

То нямаше ли да разруши прохода?

О, естествено, че щеше да го разруши… И не само прохода, но и половината планина в допълнение към него! И вместо тясна цепнатина, обрамчена от стръмни скали, щяхме да имаме грамаден полегат насип. Къде беше проблемът — вместо да се създаде непреодолима преграда за живите мъртъвци, някой малоумен генерал от ВВС с атомни амбиции бе решил да им подари чудесна рампа, по която без проблеми да отидат право в зоната за сигурност! Мухерджи преглътна смутено, без да знае как да постъпи, а междувременно Тигъра от Делхи протегна ръка към детонатора. Истински герой — бе готов собственоръчно да вземе на плещите си отговорността за масовото убийство! Сержантът му подаде устройството със сълзи на очи. Генерал Радж-Сингх му благодари, благодари и на двама ни, след което прошепна тиха молитва и натисна бутона. Нищо не се случи. Той опита отново. Пак никакъв резултат. Генералът провери батериите, връзките и пробва за трети път. Тишина. Проблемът явно не беше в детонатора. Нещо се беше случило със зарядите, които бяха заровени на половин километър надолу по пътя, насред най-голямото стълпотворение на бежанци.

Това е краят! — казах си аз. — Това е краят и всички ще умрем. Можех да мисля единствено за това как да се измъкна оттук и да се отдалеча на достатъчно разстояние от атомния взрив. И до днес ми е съвестно за тези мисли… за това, че ме беше грижа само за мен.

Господ да благослови генерал Радж-Сингх. Той постъпи… точно така, както човек би очаквал от една жива легенда. Заповяда ни да се махнем оттук, да се спасим и да се доберем до Шимла, след което се обърна и се затича към тълпата. Двамата с Мухерджи се спогледахме и — без особени колебания, смея да заявя — се втурнахме подире му.

Сега и ние искахме да сме герои — да защитим нашия генерал, прикривайки го от тълпата. Смешно. Дори веднъж не успяхме да го зърнем, след като човешката маса ни погълна като придошла река. Блъскаха ме от всички възможни страни, някой ми бръкна в окото… Крещях, че трябва да мина, че става въпрос за военна мисия… Никой не ми обръщаше внимание. Стрелях няколко пъти във въздуха. Пак никой не реагира. „Ами ако стрелям в тълпата?“ — мина ми през ума. Започваше да ме обзема отчаяние. Скоро щях да се чувствам по същия начин като всички тези хора. После забелязах как Мухерджи полита в пропастта заедно с някакъв мъж, който се мъчеше да му отнеме карабината… Потърсих с очи генерал Радж-Сингх, но не успях да го намеря в стълпотворението. Извиках името на генерала, опитах се да го открия над главите на хората и за тази цел пробвах да се изкатеря на покрива на един микробус. Тогава откъм долината задуха вятър, който донесе ужасно зловоние и приглушени стенания… Докато гледах натам, изведнъж забелязах как на половин километър от мен тълпата се впуска в трескав бяг. Напрегнах очи… присвих ги… и зърнах мъртъвците. Те идваха насам. Пристъпваха бавно и неумолимо, в не по-малко плътни редици от бежанците, чиято плът разкъсваха.

Микробусът рязко се разклати и аз полетях надолу. В първия момент бях понесен от вълната човешки тела, но после изведнъж се озовах под тях — на земята, сред десетки обувки и боси ходила. Сетне ребрата ми изхрущяха и почувствах в устата си вкус на кръв, ето защо побързах да пропълзя под микробуса. Цялото ми тяло ме болеше, а кожата ми пареше. Не можех да говоря и почти нищо не виждах. Чух стенанията на приближаващите зомбита. Предположих, че се намират на не повече от двеста метра от мен и се зарекох пред себе си, че няма да умра като другите. Като всички онези жертви, разкъсани на кървави части, и кравата, която зърнах на брега на река Сатладж в Рупнагар — клетото добиче се гърчеше в агония и кървеше до изнемога… Пресегнах се за оръжието си, но ръката ми отказа да помръдне. Ругаех и плачех… Сега си мисля, че в такива моменти хората се обръщат към боговете си и навярно аз би следвало да се помоля на Аллах, обаче бях толкова изплашен и разгневен, че просто заблъсках глава в долната част на превозното средство. Исках да строша черепа си. Не щеш ли обаче, внезапно проехтя оглушителен рев и земята под мен потрепери. После се надигна чутовна вълна от крясъци и стонове, съчетани с разпененото море от възпламенена прах, което ни връхлетя. Челото ми се фрасна в машината над мен и изпаднах в несвяст.