Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Инструменти и таланти?

Синът ми чу тази фраза в някакъв филм. Като се замисля, тя доста добре характеризира нашия план за възстановяването на страната. Талантите — тук влиза потенциална работна сила, нивото на квалификацията й и способите за ефективното й прилагане. Ако трябва да съм пределно откровен, страдахме от сериозен, даже бих казал критичен недостиг на таланти. Нашата икономика беше постиндустриална и основана предимно на услугите; беше толкова комплексна и високоспециализирана, че всеки човек можеше да функционира само в строго определените рамки на отделената му клетка. Да можехте да видите какви професии бяха споменати в първото преброяване на работната ни сила! Списъците гъмжаха от „изпълнителни директори“, „представители“, „ръководители“, „анализатори“ и „консултанти“… Всички тези хора прекрасно се вписваха в довоенния свят, но за нищо не ставаха в годините на кризата. Имахме нужда от дърводелци, зидари, шлосери, оръжейници… Естествено, и такива специалисти фигурираха в данните ни, ала в твърде ограничени количества. Първото проучване ясно показа, че шейсет и пет процента от гражданското население принадлежи към клас F-6 и не притежава ценни за нас професионални умения. Нуждата от масова програма за преквалификация на кадрите беше крещяща. С други думи, трябваше да решим как най-ефективно да изцапаме множеството „бели якички“.

Началото беше много трудно. Нямахме въздушен транспорт, пътищата и железопътните линии бяха разрушени, горивото… Боже милостиви, от Блейн, щата Вашингтон, до Импириъл Бийч, щата Калифорния, нямаше къде да заредиш и литър бензин! Освен това инфраструктурата на довоенна Америка се базираше на ежедневно пътуващи до работното си място хора, което способстваше икономическата сегрегация. Имахме цели предградия, населени с професионалисти от среден и висок клас, нито един от които не владееше елементарни умения като това да поправи счупен прозорец например! Онези, които знаеха как се прави това, живееха в своите работнически „гета“, които се намираха най-малко на един час път с довоенния автомобилен транспорт или на цял ден път пеша. Не хранете излишни илюзии — в началото почти всички се придвижваха с кракомобила!

Решението на този проблем — не проблем, а предизвикателство; проблеми не съществуват! — бяха бежанските лагери. Те наброяваха стотици — някои бяха не по-големи от паркинги, а радиусът на други надхвърляше пет-шест километра… Разпилени из планините и крайбрежието, всички изискваха помощта на правителството и всички изразходваха с бесни темпове оскъдните ни ресурси. Ето защо най-първата точка от моя план беше разтурването на тези лагери. Всички индивиди от категория F-6, годни за физически труд, щяха да се превърнат в неквалифицирана работна ръка. Или, с други думи, да се занимават със събирането на сметта, прибирането на реколтата, копаенето на гробове… Много гробове трябваше да се изкопаят, наистина много. А всички от категория A-1 — особено онези с приложими в армията умения — попадаха в ПОС или програмите ни за обществено самоосигуряване… Разнородни екипи от инструктори имаха за задача да налеят в главите на уседналите, високообразовани, залепени за бюрата кабинетни плъхове всички необходими за оцеляването им знания.

Не се наложи да чакаме дълго успеха. Само след три месеца количеството на молбите за помощ, отправени към правителството, забележимо намаля. Не мога да ви предам с думи колко важно беше това за победата. Вече можехме да направим прехода от нулева икономика, основана на базисното физическо оцеляване, към пълноценно военно производство. Естествен резултат от работата на ПОС стана Законът за общонационалната преквалификация. Бих нарекъл тази програма за пренасочване на кадрите най-мащабната след Втората световна война и определено най-радикалната в историята на Америка.

Споменахте за някакви проблеми, съпътстващи прилагането на Закона за общонационалната преквалификация…

Тъкмо щях да стигна до това. Президентът ми даде абсолютни правомощия за решаването на всички материално-технически предизвикателства. За съжаление нито той, нито някой друг на земята можеше да ме дари с властта да променя мисленето на хората. Както вече обясних, за Америка бе характерна сегрегацията по отношение на работната сила и в много случаи в тази сегрегация фигурираше и културен елемент. Повечето ни инструктори бяха първо поколение имигранти. Хора, които знаеха как да се грижат за себе си, как да оцелеят с малко и как да изкарват прехраната си с онова, с което разполагат. Това бяха хора, които гледаха малки градинки в задните си дворове, които полагаха всички грижи битовите им уреди да изкарат колкото се може по-дълго време. Беше изключително важно да покажем примера им на останалите, за да разчупим стереотипите на мнозинството и да го изтръгнем от онзи уютен консуматорски лайфстайл, стъпил върху чуждия труд.