Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Хората се събираха заедно само при появата на мъртъвците. Те прииждаха по дирите на третата вълна — сами или на малки групички. И макар и да не бяха толкова многобройни, на всеки два-три дни се сблъсквахме с подобни проблеми. Някой обявяваше тревога и всички се обединявахме, за да унищожим зомбито. А после, когато всичко свършваше, отново се увълчвахме един срещу друг…

Когато стана толкова студено, че езерото замръзна, а мъртъвците престанаха да ни навестяват, мнозина решиха, че вече е напълно безопасно да се приберат по домовете си. Стегнаха си багажа и закрачиха натам.

Закрачиха? Пешком?

Да, защото нямаше бензин. Всички запаси от гориво бяха използвани за приготвяне на храна или за отопление на автомобилите. Всеки ден гледах как се събират групички окаяни, облечени в парцаливи дрехи ентусиасти… Макар и изпосталели от глад, нещастниците се бяха натоварили с всички ония безполезни боклуци, които бяха домъкнали със себе си, и на лицата на всичките беше изписана отчаяна надежда. „Накъде ли са тръгнали? — питаше се баща ми. — Нима не разбират, че на юг още не е достатъчно студено? Нима не знаят какво ги чака там?“ Той беше убеден, че ако успеем да издържим още малко, скоро всичко ще се нареди. Беше октомври и аз все още приличах на човек.

(Натъкваме се на купчинка кости. Твърде много са, за да бъдат преброени. Лежат в яма, отчасти покрити от леда.)

Бях доста пухкаво дете. Никога не се бях занимавала със спорт, хранех се предимно с хамбургери, пържени картофки, пици, снаксове и тем подобни вредни неща. Когато пристигнахме край езерото през август, бях съвсем леко отслабнала, ала през ноември вече изглеждах като скелет. Родителите ми не изглеждаха по-добре. Шкембето на баща ми се стопи, а лицето на майка ми стана изпито и прорязано от бръчки. Двамата много се караха, нахвърляха се един срещу друг и при най-малкия повод… Това ме плашеше най-много от всичко. Вкъщи майка ми и баща ми никога не бяха повишавали глас. И двамата бяха учители, „прогресивни хора“, дето има една приказка… Естествено, от време на време сме имали напрегнати, безмълвни вечери, но само това. А ето че сега не пропускаха възможност да се захапят. Веднъж, беше някъде около Деня на благодарността 71 71 Последният четвъртък на ноември. — Б.пр. … не можах да излазя от спалния чувал. Коремът ми се бе подул, гърлото ме болеше, носът ми бе запушен… От паркирания в съседство кемпер се носеше апетитна миризма — готвеха нещо, със сигурност беше месо и миришеше наистина вкусно… Родителите ми бяха навън и пак нещо се дърлеха. Майка ми казваше, че „това“ е единственият изход. Нямах представа за какво говори. Тя добави, че „това“ не било „толкова лошо“, понеже не ние, а съседите всъщност „го правили“ Баща ми й възрази, че за нищо на света нямало да паднем толкова ниско и мама би следвало да се засрами, задето изобщо си го е помислила. Тогава тя му се нахвърли с такава ярост! Разкрещя му се, че именно заради него сме се насадили тук, че именно заради него аз сега умирам… Изсъска му, че един истински мъж щял да знае как да постъпи. Нарече го „мухльо“ и каза, че ако толкова иска да умрем, нека да се разкара и да си живее като „педал“, какъвто винаги си е бил. Тогава татко й кресна да си затвори шибаната уста. А баща ми никога не псуваше. После чух някакъв звук, подобен на приглушено изхрущяване… Когато мама се върна в палатката, забелязах, че допира снежна топка до дясното си око. Подире й влезе и татко. Нищо не каза, но за първи път виждах изражението, изписано на лицето му. Все едно бе станал друг човек. Той грабна малкото ми радио с манивела, което отдавна ни предлагаха да купят от нас… а някои направо се бяха опитали да го откраднат… и излезе навън. Сигурно бе отишъл при хората от кемпера, понеже след десетина минути се върна без радиото, но за сметка на това с голяма тенджера, пълна с димящо задушено. Ястието беше толкова вкусно! Мама ми нареди да се храня бавно, без да бързам. На лицето й беше изписано облекчение. После си поплака малко. На лицето на баща ми продължаваше да е изписано същото необичайно за него изражение. След няколко месеца това изражение се появи и на моето лице, защото тогава родителите ми се разболяха и аз трябваше да ги храня.

(Приклякам, за да разгледам по-отблизо купчинката с кости. Всички са строшени и от костния мозък няма и следа.)

Истинската сурова зима обаче ни връхлетя в началото на декември. Снегът беше навсякъде; бе покрил всичко с дебел слой, сивкав от мръсотията и боклуците. В лагера цареше тишина. Нямаше повече конфликти, нямаше и стрелба. И малко преди навечерието на Коледа вече имаше изобилие от храна.