Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Беше август. Бяха минали две седмици след сражението в Йонкърс и само три дни, откакто правителството бе оповестило публично решението си да започнем да се изтегляме на запад. В нашия край все още нямаше толкова много случаи на заразени. Само веднъж бях зърнала нещо подобно — когато шест твари разкъсваха един бездомник… Полицаите обаче бързо се погрижиха за тях. Случи се на около три преки от нашия дом и точно тогава на баща ми изведнъж му хрумна, че трябва да заминем.

Седяхме в хола; баща ми се учеше да зарежда новата си пушка, а майка ми заковаваше прозорците. По всички телевизионни канали показваха само кадри със зомбита — било на живо, в директен ефир, било на запис от Йонкърс… Сега, като се връщам назад, все още не мога да повярвам как изобщо новинарските медии можаха да проявят подобен непрофесионализъм! Предаванията им бяха пълни само с паника, при това без никакви ясни факти. Уж бяха поканили цели армии от експерти, пък въпросните „експерти“ само си противоречаха един друг и всеки се пънеше да изглежда още по-шокиращ и осведомен от предишния оратор. Единственото, за което „експертите“ бяха съгласни помежду си, беше, че всички граждани трябва да се отправят на север. И понеже мъртъвците не издържали на студ, оставала ни само надеждата за арктически мраз. Само това ни повтаряха, до откат. Никакви други съвети или инструкции — като например къде точно на север, какво да вземем със себе си, как да оцелеем сред суровите климатични условия… От всички канали се лееше една и съща идиотска фраза, повтаряна до безобразие от всички муцуни на екрана: „Отидете на север. Отидете на север. Отидете на север.“

— Ето какво трябва да направим — обади се баща ми. — Да се махнем оттук и да се отправим на север.

Опитваше се да звучи самоуверено и навярно затова щракна шумно със затвора на пушката. А знаете ли какъв човек беше баща ми? Кротък, тихичък и възпитан, истински джентълмен в буквалния смисъл на думата 70 70 На английски „gentle man“ буквално означава „внимателен, деликатен, хрисим човек“. — Б.пр. . И никога през живота си — поне до този момент — не беше докосвал оръжие. Беше дребничък и плешив, с кръгло лице, което винаги поруменяваше, когато се засмееше. Мислеше се за забавен, ала шегите му рядко биваха смешни. В същото време винаги имаше нещо за теб — комплимент, усмивка или някой друг долар към джобните ми, за които мама не биваше да узнава. Той беше доброто ченге в семейството и винаги оставяше важните решения на мама.

Майка ми понечи да му възрази, опитвайки се да го вразуми. Все пак живеехме отвъд границата на вечните снегове, следователно имахме налице всичко необходимо. Защо да се хвърляме право в устата на неизвестното, при положение че имаме възможност да се запасим с продоволствия, да укрепим добре дома си и просто да изчакаме първите студове? Баща ми обаче не искаше да я чуе. Изтъкна, че може и да не доживеем до първите студове… че може да не доживеем дори до следващата седмица! Беше се поддал на Голямата паника. Помъчи се да ни убеди с думите, че пътуването ни щяло да бъде като дълъг туристически поход. Щели сме да се храним с хамбургери от лос с диви ягоди за десерт. После обеща да ме научи да ловя риба и ме попита как ще кръстя малкото си диво зайче, което без съмнение сама ще си уловя. И всичко това, като се има предвид, че през целия си живот баща ми бе живял в Уокеша и нито веднъж не беше ходил на поход.

(Джесика ми показва нещо в леда. Вглеждам се и виждам колекция от изпочупени DVD-та.)

Ето какви неща помъкнаха хората със себе си. Сешоари, игрови конзоли, лаптопи… Едва ли са били толкова глупави, за да си мислят, че ще могат да ги използват… Макар че някои със сигурност са се надявали на това. Според мен повечето просто се бояха да не изгубят ценните си придобивки; мисълта, че ще се върнат след шест месеца и ще заварят домовете си ограбени, навярно не им е давала покой. Всъщност и ние си мислехме, че събираме в багажа си само най-важните неща. Топли дрехи, кухненски принадлежности, лекарства от домашната аптечка и толкова консерви, колкото можехме да носим. Мислехме си, че провизиите ще ни стигнат поне за две години, а се оказа, че половината свършиха още по време на планинския ни преход. Това обаче ни най-малко не ме притесняваше. За мен пътуването ни на север беше несравнимо по рода си вълнуващо приключение.

Всички тези истории за задръстени пътища и насилие… те не се отнасяха за нас. Ние пътувахме с първата вълна. Изпревариха ни само канадците и мнозина от тях вече бяха отишли далеч напред. По шосетата все още имаше множество автомобили — повече, отколкото бях виждала някога, — но те се движеха доста бързо. Трафикът се забатачваше единствено в крайпътните градчета и парковете.