Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

И тогава разбрах. Да, Житомир наистина ги беше научил на нещо. И ето че те бяха открили начин да оползотворят огромните запаси от химическо оръжие, останали след Студената война. Как най-ефективно да отделим заразените? Как да не позволим на заразата да се разпространи в тила? Ето ви един от начините. Мъртъвците възкръсваха, ставаха на краката си и тръгваха бавно по моста към нас. Извиках на картечаря. Той едва можа да ми измънка нещо в отговор. Сритах го отзад и му креснах да се прицели в наближаващия противник. Трябваха му няколко секунди, докато застане зад картечницата, но все пак успя да вземе на прицел първата жена и натисна спусъка. Запуших ушите си, докато траеше откосът. Другите танкове последваха примера ни. След двайсетина минути всичко свърши. Знаех, че трябва да изчакам заповедите от началството или най-малкото да докладвам за развоя на ситуацията. Забелязах, че още щурмови самолети преминават над нас; пет от „гарваните“ се насочиха към другите мостове, а един — към центъра на града. Наредих на хората си да отстъпят, като се движат все в югозападна посока, без да спират… Навред се търкаляха труповете на онези, които бяха успели да минат по моста преди химическата атака. Телата им издаваха зловещи пукащи звуци, докато веригите на танковете ни минаваха през тях и ги превръщаха на пихтия.

Били ли сте в музея на Великата отечествена война? Това е едно от най-впечатляващите здания в Киев. Дворът му е пълен с бойна техника — танкове, бронирани коли, самолети, артилерийски оръдия от всевъзможни разновидности и размери, с две думи — експонати от Революцията до наши дни… Пред централния вход на музея стояха два танка, разположени един срещу друг. Те са изрисувани от едната страна с пъстри цветове и на децата е разрешено да се катерят по тях и да си играят. Недалеч от тях се издига и голям железен кръст — поне метър висок. Направен е от стотиците истински железни кръстове, взети от мъртвите хитлеристи. На една от стените пък има голям стенопис — от пода до тавана, — изобразяващ велика битка. Нашите войници са изобразени като монолитна стена, кипяща от воля и смелост, която се стоварва върху немците и ги изтласква далеч от отечеството ни. Да, вътре има множество символи на националната ни отбрана, ала нищо не е тъй впечатляващо като статуята на Родина Мать — Родината Майка. Тя е най-високата в града, излята е от неръждаема стомана и е висока над шестдесет метра. Именно това беше и последното нещо, което видях от Киев — нейният щит и меч, вдигнати високо във вечен триумф… и нейните хладни, ярки очи, които се взираха отвисоко към нас — изплашените дребни хорица, отстъпващи трескаво назад.

(Джесика Хендрикс описва голяма дъга с ръката си, сякаш се опитва да обхване спиращия дъха простор на субарктическата пустош. Неръкотворната природна красота обаче е затъмнена от човешки хаос — изоставени машини, всевъзможни отпадъци и множество замръзнали трупове, наполовина вкопани в сивия сняг и лед. Джесика е родом от град Уокеша, Уисконсин, ала неотдавна е приела канадско гражданство и активно участва в регионалния проект за възстановяване на природата. Заедно със стотици други доброволци, тя пристига тук всяко лято след официално обявения край на войната. И макар ръководителите на проекта да твърдят, че са постигнали значителни успехи, все още никой не съзира края на отговорната и усилна работа, която кипи по тези места.)

Не ги обвинявам — нито правителството, нито хората, които трябваше да ни защитят. И ако трябва да съм обективна, даже ги разбирам. Просто нямаше начин да евакуират всички под армейски ескорт на запад, отвъд Скалистите планини. Най-малкото, как щяха да ни изхранват, как щяха да ни проверят дали сме заразени и как щяха да спрат легионите от мъртъвци, които моментално щяха да тръгнат по дирите ни? Сега разбирам защо искаха да изпратят колкото се може повече бежанци на север. Какво друго можеха да сторят? Да ни спрат в подножието на Скалистите планини с дъжд от куршуми или да ни изтровят с нервнопаралитичен газ, както постъпиха с украинците? На север поне имахме някакъв шанс. Когато температурите паднат, мъртъвците замръзват. Следователно поне някои от нас можеха да оцелеят. Така правеха по целия свят — хората бягаха на север, надявайки се да изкарат до зимата. Не, не мога да обвиня правителството, задето се опитаха да ни насочат натам… Това, което не мога да простя обаче, е безотговорният начин, по който се отнесоха към нас, както и липсата на жизненоважна информация, която би могла да спаси толкова много хора… Никога няма да го забравя!