Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Имате предвид генерал Ланг…

Естествено. Всичко бях планирал. Нямаше да показвам колко съм разгневен, за да не заподозре нещо, и нямаше да му давам никакви поводи за притеснение. Просто щях да докладвам за обстановката и да се извиня за поведението си. Навярно той щеше да пожелае да поговори с мен — да се опита да ми обясни как стоят нещата и да оправдае изтеглянето ни. Добре, мислех си аз, ще го изслушам и ще го накарам да се отпусне. А после, когато Ланг се изправи и протегне ръка, за да стисне моята, ще извадя пистолета си и ще пръсна източногерманския му мозък върху картата на онова, което навремето беше нашата страна. Нищо чудно целият щаб да е там — всички други смешници, чието вечно оправдание е „аз само изпълнявам заповеди“. Щях да ги изпозастрелям всичките, преди да успеят да ме обезвредят! Би било прекрасно. Нямах намерението да сляза в Ада със стройна маршова стъпка като някакъв неориентиран сополанко от „Хитлерюгенд“. Щях да покажа на генерала и всички останали какво значи да бъдеш истински „Deutsche soldat“ 65 65 „Хитлерюгенд“ или „Хитлеровата младеж“ — младежката организация на Нацистката партия в Третия райх; „Deutsche soldat“ — букв. „немски войник“. — Б.пр. .

Но това не се случи.

Не. Най-накрая успях да вляза в кабинета на генерал Ланг. Ние бяхме последното подразделение, което прекоси канала. Той ни очакваше. Когато получи доклада му, той седна зад бюрото си, подписа няколко заповеди и запечата в плик едно писмо до близките си, след което извади пистолета си и сам си пръсна черепа.

Копеле. Сега го мразя дори още по-силно, отколкото на излизане от Хамбург.

Защо?

Понеже сега разбирам защо е решил да постъпи по този начин. Вече са ми известни всички детайли около „Плана Прочнов“ 66 66 Немската версия на плана на Редекер. — Б.а. .

Не би ли трябвало това да ви изпълни със съчувствие към него?

Шегувате ли се? Точно поради тази причина го ненавиждам! Ланг знаеше, че това е само първата крачка от една дълга-дълга война и че ще ни трябват именно хора като него, за да победим накрая. Шибан страхливец! Нали си спомняте какво ви казах за дълга пред съвестта? Че не можете да обвинявате никого — нито автора на дадения план, нито командира си, а само себе си? Всеки от нас трябва да прави сам своя избор и да живее с последиците от него всеки мъчителен ден. Ланг прекрасно знаеше това. И точно поради тази причина ни изостави, както ние бяхме изоставили онези цивилни. Генералът виждаше пътя напред — виждаше го като стръмна, хлъзгава и опасна планинска пътечка. Всички ние трябваше да се изкачим по тази пътечка, носейки на раменете си бремето на отговорността за всичките си постъпки. И го направихме. Той обаче не можа. Не се оказа достатъчно силен, за да понесе тежестта на собствената си съвест.

(В стаята няма прозорци. Мъждиви флуоресцентни лампи изтръгват голите бетонни стени и мръсните кревати от обятията на мрака. Пациентите страдат предимно от заболявания на дихателните пътища и състоянието на мнозина се влошава заради липсата на най-обикновени лекарства. Лекари няма, а медицинските сестри и санитарите, чийто брой също е крайно недостатъчен, не могат да направят почти нищо, за да облекчат страданията на болните. Да не забравяме обаче, че в помещението поне е топло и сухо, а за страна като тази, когато навън бушува сурова зима, това е небивал разкош. Богдан Тарас Кондратюк седи в леглото си в дъното на стаята. Понеже е герой от войната, специално за него от тавана е провесен чаршаф, който да го отделя от другите пациенти. Мъжът кашля и храчи в кърпичката си, преди да заговори.)

Пълен хаос. Не знам как другояче да го опиша. Пълно безхаберие и липса на организация, ред, контрол… Едва бяхме оцелели от четири жестоки схватки — в Луцк, Ровно, Новоград и Житомир. Шибаният Житомир. Хората ми бяха на ръба на изтощението, разбирате ли? Сякаш беше малко това, което бяхме видели, и онова, което трябваше да вършим… ами и ни размотаваха до безкрай — изтеглете се, върнете се, прегрупирайте се, отстъпвайте! Всеки ден получавахме съобщения, че още един град е паднал… че още един път е блокиран… че още една военна част е избита до крак…

Предполагахме, че поне в Киев, далеч зад линията на бойните действия, е спокойно. Предполагахме, че там е центърът на нашата нова безопасна зона — добре защитена, напълно обезпечена, тиха и спокойна. Обаче какво се случва, когато се връщаме там? Мислите ли, че нареждам на войниците си да си отдъхнат и да възстановят силите си? Че давам указания да се ремонтира техниката и да се излекуват ранените? Ама моля ви се, естествено, че не! Откъде накъде всичко трябва да върви по план? Тук, при нас, такива неща не са се случвали преди, за какъв дявол да се случват именно сега?