Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

И ето че накрая ме свързаха директно с генерал Ланг, главнокомандващ на целия Северен фронт. Гласът му трепереше. Успях да го доловя дори на фона на пукотевицата от изстрелите. Той ме увери, че няма никаква грешка; че трябва да събера остатъците от хамбургския гарнизон и незабавно да потегля на север. „Не може да бъде!“ — казах си аз. Забавно, нали? Бях започнал да приемам всичко, което се случваше наоколо, вече не се шокирах от обстоятелството, че мъртвите се надигат и възкръсват, за да погълнат света, но това… да изпълня заповед, която да доведе до масово убийство? Вижте сега — аз съм добър войник, но освен това съм и немец от Западна Германия. Усещате ли накъде бия? Сега ще ви обясня — там, на моите съграждани от изтока, им внушаваха, че те не са отговорни за зверствата на Втората световна война… че те, като едни порядъчни и добри комунисти, също са пострадали от Хитлер, подобно на мнозина други. Сега разбирате ли защо скинхедовете и неофашистите се появяваха предимно в Източна Германия? Те не изпитваха никаква вина и отговорност за миналото, за разлика от нас, жителите на Западна Германия. На нас още от люлката ни внушаваха колко е тежко бремето на прадедите ни и как срамът им не може да бъде измит. Дори когато слагахме военни униформи, ни набиваха в главите, че на първо място трябва да сме верни на своята съвест, без значение от последствията. И понеже така ме бяха възпитали, именно така и реагирах. Отвърнах на Ланг, че не мога с чисто съзнание да изпълня заповедта му; че не мога да оставя всичките тези цивилни без никаква защита. Тогава той избухна. Разкрещя ми се, че или ще изпълня получените инструкции, или ще бъда обвинен (заедно с хората ми) в измяна и ще бъда наказан „по руски“. „Докъде стигнахме значи…“ — помислих си аз. Всички знаехме какво се случва в Русия — бунтове, репресии, децимации… Огледах се наоколо и обходих с очи войниците си — предимно осемнайсет-деветнайсет годишни момчета… Уморени и наплашени деца, които самоотвержено се сражаваха, за да спасят своя и чуждия живот… Не, не можех да им го причиня. Колкото и да не ми се искаше, дадох заповед за изтегляне.

Те как реагираха?

Нямаше оплаквания. Най-малкото, не и към мен. Поспориха малко помежду си, а аз си дадох вид, че не ги забелязвам. Момчетата изпълниха своя дълг.

Какво стана с цивилните?

(Пауза.)

Получихме всичко, което заслужавахме. „Накъде тръгнахте?“ — подвикваха след нас от сградите. „Върнете се, страхливци!“ Опитах се да ги успокоя: „Не ви оставяме, утре ще се върнем с подкрепления! Останете тук и ще се видим утре!“ Те обаче не ни вярваха.

— Мръсен лъжец! — изкрещя една жена. — Заради теб детето ми що умре!

Повечето не се осмелиха да ни последват, понеже твърде много се бояха от зомбитата по улиците. Малцината храбреци, които дръзнаха да си подадат носа навън, се помъчиха да се покатерят на бронетранспортьорите ни и да отворят люковете им, ала ние ги отблъснахме. Наложи се да затворим всички люкове, тъй като цивилните от зданията започнаха да ни замерват с всякаква покъщнина — лампи, мебели, саксии и така нататък… Един от хората ми бе ударен от кофа, догоре пълна с урина и екскременти. А по едно време чух как в люка на моя бронетранспортьор „Мардер“ с прозвъняване рикошира куршум.

Когато напуснахме очертанията на града, минахме покрай последното от новосформираните подразделения за бързо реагиране. То беше претърпяло сериозни поражения в началото на седмицата. Тогава още не знаех, че отгоре са ги зачислили в категорията „годни да бъдат пожертвани“ Тези хора имаха за задача да прикрият отстъплението ни, за да не се проточи твърде дълга опашка от зомбита или бежанци подире ни. Бяха им заповядали да удържат позициите си до самия край.

Командирът им се подаваше през отворения люк на купола на своя „Леопард“ 64 64 „Леопард“ 2 е немски основен боен танк, произвеждан от 1979 г. Високата му маневреност, тежкото му въоръжение (включващо 120-милиметрово оръдие) и уникалната му система за управление на огъня го превръщат в един от най-добрите съвременни танкове. — Б.пр. . Лично се познавахме. Бяхме служили заедно в кампанията на НАТО в Босна. Навярно би било прекалено сантиментално да кажа, че този човек бе спасил живота ми, ала в действителност той пое сръбския куршум, който беше предназначен за мен. За последен път го бях видял в една болница в Сараево — шегуваше се, че скоро ще се махне от тази лудница, която местните незнайно защо наричат „държава“. И ето че най-неочаквано се срещахме тук — на разбитата магистрала в сърцето на собствената си страна. Когато погледите ни се срещнаха, си отдадохме чест един на друг, след което аз побързах да се шмугна обратно 6 бронетранспортьора. Престорих се, че изучавам картата, за да не може водачът на машината да види сълзите ми. „Когато се върнем — зарекох се пред себе си, — собственоръчно ще убия този кучи син!“