Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(На прощаване стискам ръката на събеседника си и ме отвеждат обратно на ферибота, който ще ме откара до сушата. Охраната не спи. Показвам пропуска си, а високият пазач африканер отново ме снима. „Безопасността никога не е излишна — казва ми той. — Нали знаете, че много хора искат да го изпратят директно в Ада.“ Подписвам се срещу името си в бланката за посетители. В горната й част пише: „Психиатрична клиника на остров Робен“, а текстът отдолу гласи: „ИМЕ НА ПОСЕЩАВАНИЯ ПАЦИЕНТ: ПОЛ РЕДЕКЕР“.)

(Макар и да не е католик, Филип Адлер се е присъединил към тълпата посетители, желаещи да разгледат военновременното убежище на Папата. „Съпругата ми е от Бавария — обяснява ми той в бара на хотела, където сме отседнали. — Тя много държи да отиде на поклонение в катедралата «Сейнт Патрик»“. Това е първият път след края на войната, когато Филип излиза извън границите на Германия. Запознахме се случайно и той няма никакви възражения разговорът ни да бъде записан.)

Хамбург беше сериозно пострадал от епидемията. Онези същества бродеха по улиците, влизаха в сградите и извираха като река от Нойерелбтунел, новия тунел под Елба. Опитахме се да го преградим с изоставени автомобили, но мъртъвците се провираха и през най-тесните пролуки, досущ като проклети мазни червеи. Градът беше претъпкан и с бежанци. Те прииждаха дори от Саксония — явно се надяваха, че в голям пристанищен град като нашия ще могат да избягат по море от заразата. Всички кораби обаче отдавна бяха отплавали, а в самото пристанище цареше неописуем безпорядък. Над хиляда души бяха обсадени в „Рейнолдс Алуминиумверк“, и поне три пъти повече — на терминала „Еврокей“. Без храна, без прясна вода… просто чакаха там да бъдат спасени. Не можеха да си подадат носа навън заради пълчищата от живи трупове, а колко инфектирани имаше вътре сред самите тях, един господ знае.

Заливът гъмжеше от трупове; но такива трупове, които още се движеха. Бяхме ги изтикали там с водни оръдия за разгонване на демонстранти — така хем икономисахме боеприпаси, хем и почистихме улиците. Идеята беше доста добра, най-малкото докато не падна налягането във водоснабдителната мрежа. Бяхме изгубили командващия си офицер преди два дни… при адски нелеп инцидент. Един от нашите простреля живия мъртвец, който почти бе успял да го докопа, ала куршумът мина през главата на зомбито, отнасяйки частичка от заразената мозъчна тъкан право върху рамото на полковника. Идиотска работа, нали? Преди смъртта си той предаде командването на сектора на мен. И моята първа официална задача като командир беше да го изпратя на оня свят.

Бях разположил командния пост в хотел „Ренесанс“. Добро местоположение, широк периметър на стрелба и достатъчно място за нашето подразделение и неколкостотин бежанци. Моите хора или поне онези, които не бяха заети на барикадите, — се опитваха да завземат и други подобни здания. Когато пътищата са блокирани и влаковете не пътуват, най-добре е да се изолират на сигурни места колкото се може повече цивилни. Помощта беше близко и единственият въпрос беше кога точно ще пристигне. Смятах да организирам екип за търсене на оръжия и боеприпаси — машите муниции бяха на изчерпване, — когато пристигна заповед за изтегляне. Нищо необичайно. Подразделението ни отстъпваше още от първите дни на Голямата паника. Всъщност като „необичайно“ можеше да се разгледа само едно нещо — сборният ни пункт. Откакто бе започнал конфликтът, използвахме предимно координати от стандартната картографска мрежа; тези координати ни бяха съобщавани по открит канал, за да може бежанците също да се ориентират накъде се придвижваме. Сега обаче ни изпратиха кодирано съобщение с координати от специална карта, каквато не бяхме използвали от времената на студената война. Наложи ми се три пъти да потвърдя точните координати. Дислоцираха ни в Шафщед — градче, разположено на север от канала между Северно и Балтийско море. Все едно ни бяха пратили в проклетата Дания! И това не беше всичко. Изрично ни заповядаха да не взимаме със себе си никакви цивилни. Нещо по-лошо — забраниха ни дори да споменаваме пред тях за дислоцирането си! Пълна дивотия! Искаха от нас да се изтеглим към Шлезвиг-Холщайн, но да оставим бежанците в Хамбург? Да зарежем всичко и всички и просто ей така да избягаме? Сигурно ставаше въпрос за някаква грешка. Поисках потвърждение. И го получих. Отново поисках потвърждение. Вероятно бяха объркали картата или бяха променили кодовете, без да ни уведомят. (Нямаше да ни е за първи път!)