Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Пожертвани?

Редекер смяташе, че усилията да бъдат защитени всички само ще изчерпят напразно ресурсите на правителството, обричайки на смърт цялата страна. Той направи сравнение с хора, претърпели корабокрушение — изпървом те успешно напуснали потъващия кораб, ала впоследствие спасителната им лодка се преобърнала, понеже били твърде много за нея. Та Редекер отиде още по-далеч — той предложи начин да се „изчисли“ кой трябва да бъде допуснат на борда и кой — не. Факторите, които вземаше под внимание, бяха: коефициент за интелигентност, доходи, способност за възпроизводство и още куп други „предпочитани качества“ в това число и местонахождението на конкретния човек по отношение на кризисната зона. „Първата жертва в конфликта трябва да бъде нашата сантименталност — гласеше последното предложение в плана му. — Не я ли пожертваме, ще пожертваме себе си.“ „Ориндж’84“ беше брилянтен план. Ясен, логичен и ефективен, той превърна Пол Редекер в един от най-ненавижданите хора в Южна Африка. Първи му станаха врагове най-радикалните фундаменталисти сред африканерите, расовите идеолози и крайнорелигиозните фанатици. А по-късно, след падането на Апартейда, името му стана известно и на по-широката публика. Естествено, Редекер бе поканен на изслушванията пред Комисията за истина и помирение, обаче, естествено, отказа. „Няма да се преструвам, че имам сърце, само за да спася кожата си — заяви той на всеослушание. — Каквото и да сторя, рано или късно ще дойдат за мен.“ И те наистина дойдоха, макар и може би не така, както бе очаквал Редекер. Случи се по време на нашата Голяма паника, която започна няколко седмици преди вашата. Редекер се беше скрил в планинската си хижа в Дракенсберг, която бе купил с доходите си като бизнес-консултант. Не е учудващо, че обичаше бизнеса, нали? „Поставил съм си цел една, за какво ми е душа?“ — както обичаше да казва. Пол не беше никак изненадан, когато агентите от Националната разузнавателна служба разбиха вратата му и нахълтаха в къщата. Първо го попитаха директно дали той е авторът на „Ориндж’84“ Пол им отвърна съвсем спокойно, без никакви емоции. Подозираше, че бруталното нахлуване представлява закъснял опит да го ликвидират — убийство с мотив отмъщение, — и бе готов да посрещне съдбата си. Светът така и така отива по дяволите, хайде да бастисаме „дявола на апартейда“! Ала онова, което Редекер не можа да предвиди, беше, че след отговора му неканените гости ще сведат оръжия и ще махнат противогазите си. Агентите сякаш представляваха представителна извадка на етническото многообразие — сред тях имаше чернокож, азиатец и даже бял (африканер), който пристъпи напред и, без да се представи, напористо попита:

— Имал си спасителен план за нас, така ли е?

Редекер наистина работеше над своето решение на проблема с живите мъртъвци. С какво друго да се занимава в уединеното си убежище? И то най-вече като упражнение за ума, понеже не вярваше, че някой изобщо ще оцелее, за да го прочете. Както самият Пол ми обясни впоследствие, „защото думите съществуват само за да различаваме едно нещо от друго“, а до въпросния момент не съществуваше никакъв подобен план. За пореден път Редекер доказа, че взима под внимание всички фактори — не само стратегическата ситуация в страната, но и психологията, поведението и „нападателната доктрина“ на живите мъртъвци. Знам, че сега „Планът Редекер“ може да се намери във всички библиотеки по света, ала аз ще се спра на ключовите му моменти.

Първо, спасението на всички е невъзможно. Просто епидемията вече бе достигнала твърде големи мащаби. Въоръжените сили бяха така отслабени, че изобщо не бяха в състояние да изолират заплахата. На всичкото отгоре бяха разпръснати по цялата територия на страната и с всеки следващ ден щяха тепърва да отслабват още повече. Налагаше се армията да се консолидира и да бъде дислоцирана в специална „зона за сигурност“, която да бъде защитена от естествени препятствия от сорта на планини, реки или дори море (защо пък не?). След като веднъж биват концентрирани в тази зона, военните сили би следвало да се заемат с унищожаването на заразата в границите й, а после — да използват останалите им ресурси, за да защитят въпросния периметър от по-нататъшни нападения на живи мъртъвци. Това беше първата част от плана и тя звучеше съвсем логично и разумно; като всяко друго тактическо военно отстъпление.

Във втората част ставаше дума за евакуация на цивилните и едва ли някой друг, освен Редекер, би могъл да измисли подобно нещо. Според него в зоната за сигурност би могло да бъде евакуирана само неголяма част от гражданското население. Хората, които щели да бъдат спасени, трябвало не само да работят за постепенното възстановяване на икономиката, но и за да съхранят легитимността и стабилността на правителството, както и да докажат на жителите на зоната, че ръководството „се грижи за тях“ Имаше и друга причина за тази частична евакуация — наистина логична, но и зловеща причина, която, както мнозина смятат, ще осигури на Редекер най-високия пиедестал в пантеона на Ада. Изоставените извън обособените зони за сигурност щели да служат като „човешка примамка“, която да отвлича вниманието на живите мъртъвци от войсковите части, изтеглящи се към някоя от зоните. Редекер твърдеше, че тези изолирани, незаразени бежанци трябва да бъдат подпомагани, добре защитавани и да им се осигуряват всички необходими за оцеляването им ресурси; а редиците им периодично да бъдат попълвани, за да може ордите на зомбитата да стоят наблизо, знаейки, че там има храна. Виждате ли за какъв зъл гений става въпрос? Да държиш насила хората на дадено място, само защото „всяко едно зомби, обсаждащо онези оцелели, означава минус едно зомби, щурмуващо нашата отбрана.“ В този момент агентът африканер изгледал Редекер, прекръстил се и казал: