Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Всички да млъкнат! — внезапно проехтя нечий авторитетен глас.

Не нарушавайте редиците си! Прекъснете мрежовата връзка!

В следващия миг обаче този глас бе заглушен от ужасяващ вик, който ме накара да настръхна. В окуляра ми, както и в окулярите на всички войници, се появи ярка картина на силна струя кръв, извираща от пълна с разбити зъби уста. Образът идваше от двора на къща, намираща се извън отбранителната линия. По всяка вероятност стопаните бяха заключили инфектираните си родственици, преди да напуснат дома си. Дали от ударната вълна от експлозиите, или поради някаква друга причина, вратата явно се бе поразхлабила и зомбитата бяха излезли навън, нахвърляйки се върху нашия колега. Всичко бе записано на камерата, фиксирана под цевта на автомата му. Бяха петима — мъж, жена и три деца. Клетникът бе повален по гръб, мъжът седна върху гърдите му, а децата се заеха с ръцете на жертвата, опитвайки се да разкъсат със зъби защитния костюм. Междувременно жената разкъса маската му и ние видяхме как лицето на боеца се изкривява от неописуем ужас. Никога няма да забравя писъка му, когато тя буквално отхапа долната му челюст заедно с устната. „Зад нас са!“ крещеше някой отзад. — „Прииждат иззад къщите! Линията е разкъсана! Навсякъде са!“ Изведнъж картината изчезна, сигналът прекъсна и онзи авторитетен глас повтори: „Прекъснете мрежовата връзка!“ По тона му си личеше, че очевидно с всички сили се стараеше да озапти желанието си да извика, след което линията затихна.

Миг по-късно — макар че би трябвало да са минали няколко секунди, просто няма как иначе, — небето над нас бе процепено от грохота на щурмовите самолети. Не ги видях как пуснаха бомбите си. Лежах на дъното на окопа си и сипех проклятие след проклятие по адрес на армията, Господ Бог и ръцете си, задето не бяха изкопали по-дълбока яма. Земята се тресеше, а небесата бяха притъмнели. Навред свистяха осколки… не можеше да се диша от прахта и пепелта, изпълнили въздуха… и от време на време над главата ми профучаваха разни пламтящи обекти, съдейки по мощните топлинни вълни, които ме обливаха. В един момент почувствах как нещо тежко и меко се стоварва върху раменете ми. Завъртях се и се озовах лице в лице с овъглен, все още димящ торс; ръцете и краката му бяха откъснати, ала въпреки ужасното му състояние устата не спираше да се отваря и затваря, сякаш се опитваше да захапе нещо. Изтласках съществото настрани и изпълзях от окопа броени секунди след падането на последната гравитационна бомба.

Изправих се и застинах като хипнотизиран. Взирах се в огромен облак от черен пушек, надвиснал над мястото, където се бе намирала чудовищната орда. Магистралата, къщите… всичко бе покрито от този гигантски тъмен облак. Смътно си спомням как момчетата заизлизаха от окопите си, как отваряха люковете на танковете и БТР-ите или просто се взираха в черната пелена пред нас. Възцари се гробна тишина, която се проточи — както ми се стори — цяла вечност.

И тогава ония започнаха да се материализират от дима като в някакъв шибан детски кошмар! Едни димяха, други още горяха… Някои вървяха, някои пълзяха, трети се тътреха едва-едва по земята с разкъсани вътрешности… Дори и един на всеки двайсет да бе способен още да се движи, това правеше колко… няколко хиляди? А зад тях, пробивайки си път през редиците им и настъпвайки настойчиво към нас, се приближаваха милиони… Милиони зомбита, които бомбардировката изобщо не бе засегнала!

Точно тогава защитната линия се разпадна. Не мога да си спомня всичко, в съзнанието ми горят само отделни ярки картини… Някакъв журналист с мустаци като на Йосемити Сам се опитваше да извади пистолета си „Берета“ от вътрешния джоб на сакото си, когато три пламтящи зомбита го повалиха на земята… Друг пък отвори рязко вратата на журналистическия бус, паркиран наблизо, изхвърли навън хубавичката руса репортерка и се метна зад волана, опитвайки се да избяга по-бързо от опасната зона. В следващия момент обаче и двамата попаднаха под веригите на един танк. В небето се сблъскаха два новинарски хеликоптера, обсипвайки ни със стоманен дъжд. Един пилот на „Команч“ отчаян храбрец… се опита да покоси настъпващите редици на Зак с носещия винт на вертолета си. Отначало перките прорязаха доста ефективно настъпващите изчадия, но впоследствие се врязаха в близката изоставена кола и хеликоптерът внезапно бе запратен към супермаркета. Стрелба… безумна хаотична стрелба във всички посоки… Аз също бях уцелен — точно в централната пластина на бронежилетката си. Имах чувството, че съм налетял с всичка сила върху някоя стена, макар че не бях помръднал от мястото си. Бях запратен назад и паднах възнак, не можех да дишам, а и на всичкото отгоре някакъв тъпанар хвърли една светлинно-шумова граната точно пред мен.