Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Ясно, значи и това не даде резултат…

Абсолютно! Имам предвид… не ме разбирайте погрешно… не искам да кажа, че Зак успя да прескочи невредим всичките ни бариери. Нищо подобно! С очите си видяхме как телата на зомбитата се разкъсват на парчета, как се премятат във въздуха и даже цели глави — живи глави с въртящи се диво очи и щракащи челюсти — политат към небето като шибани тапи от шампанско… Моментално ги засипвахме с дъжд от куршуми, то си е повече от ясно, ала не всички от нас бяха толкова бързи и точни, колкото трябваше!

Оная пълноводна река, за която споменах преди малко, вече си беше като море. Огромно море от изгърбени, стенещи, тътрещи се напред тела, които прекрачваха повалените си събратя и продължаваха неумолимо напред… Тръпки ме побиваха, докато ги наблюдавах — имах чувството, че гледам някакъв ужасяващ филм на забавен кадър.

Следващата зона за елиминация бе предназначена за обстрел с тежки снаряди — основно от 120-милиметровите оръдия на танковете ни и скорострелните хеликоптерни оръдия, с които бяха оборудвани БТР-ите ни „Брадли“. „Хъмви“-тата също оживяха с богатия си арсенал от миномети, реактивни снаряди и „Марк 19“, които представляват нещо като тежки картечници, но изстрелват не куршуми, а гранати. Активизираха се и военновъздушните ни подкрепления — хеликоптерите „Команч“ посрещнаха Зак с истинска градушка от куршуми и ракети „Хелфайър“ и „Хидра“.

С една дума, заформи се същинска месомелачка! Навсякъде летяха късове плът, които се носеха във въздуха над живите мъртъвци, подобно на рояци стърготини над дяволска дъскорезница, и помня как си казах: „Нищо не може да оцелее в този ад!“ В продължение на няколко минути си мислех, че съм прав… но после… после, когато огънят започна да замира, си дадох сметка, че греша.

Да замира?

Да утихва, да отслабва…

(Тод замлъква за секунда, но после в очите му отново припламва ярост.)

Никой не помисли за това, никой! Само не ги оправдавайте с ония измишльотини за орязания бюджет, недостига на средства и проблемите с доставките! Най-големият проблем, най-големият недостиг беше недостигът на здрав разум! Как пък нито един от випускниците на Уест Пойнт и всички тия гъзарски военни колежи, които имат медали даже на задниците си, не се запита: „Ей, верно сме бъкани с какви ли не първокласни оръжия, ама имаме ли с какво да стреляме?!?“ Никой така и не се замисли колко артилерийски снаряди ще са необходими за операцията, колко ракети ще трябват за реактивните системи за залпов огън, колко едрокалибрена картеч… Нали знаете, че танковете могат да стрелят и с картеч… просто пълнежът на снаряда е друг. Вътре е наблъскано с мънички волфрамови топчета… стотици топчета за всяко зомби, но по дяволите, човече, поне да имаше достатъчно! А знаеш ли каква беше работата? Във всеки от тежките ни танкове M-1 Ейбрамс имаше само по три такива снаряда! Три от четирийсет, можете ли да си представите? Всичко останало представляваше стандартни кумулативни или подкалибрени. Знаете ли какво причинява така нареченият „сребърен куршум“ — бронебойният снаряд от обеднен уран — на тълпа възкръснали мъртъвци? Веднага ще ви кажа — нищо! Ами стреловидните проектили? Напоследък много слушаме за тях — малки стоманени стрелички, които моментално превръщат всяко оръжие в уникална картечница. Сега говорим за тях, сякаш са нещо ново, ала те са били използвани още в Корейската война в средата на двайсети век… Спокойно могат да се използват с „Марк 19“ например. Представете си как една „деветнайсетка“ пердаши триста и петдесет изстрела в минута и на всеки изстрел мята примерно по сто стреловидни проектила! 60 60 В стандартния довоенен 40-милиметров заряд се съдържаха 115 стреловидни проектила. — Б.а. Е, може би пак не би било достатъчно, за да обърнем хода на събитията, но пък… мамка му!

Огънят отслабваше, а Зак не спираше да приижда… Страхът пропълзя сред редиците ни… Всички го усещаха. Чувстваше се навсякъде — в заповедите на командирите, в действията на хората наоколо… Един такъв тъничък гласец в главата ти, който не спираше да повтаря: „О, мамка му! О, мамка му!“

Ние бяхме последната защитна линия. Последната възможност за отбрана. Предполагаше се, че именно ние трябва да ликвидираме малцината късметлии сред зомбитата, които съумеят да се проврат невредими през няколкото зони за елиминация, подложени на съкрушителен артилерийски и ракетен обстрел. В началото си мислехме, че това е нищо работа; че само един на всеки трима ще стреля и че само един от всеки десет, които са стреляли, ще може да се похвали с поразена цел. Че зомбитата ще падат и ще умират от раните, получени по време на масираната бомбардировка.