Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Безстрастен. Твърде прозаична дума за една от най-противоречивите фигури в историята. Някои го смятат за спасител, други — за чудовище, но ако се бяхте срещали лично с Пол Редекер, ако бяхте обсъждали възгледите му или — нещо още по-важно — бяхте разговаряли за възможното решение на проблемите, които тази чума донесе на света, то навярно единствената дума, с която бихте описали впечатлението си от този човек, би била именно „безстрастен“.

Пол винаги е вярвал — добре де, невинаги, но поне в зрялата си възраст, — че единственият фундаментален недостатък на хората са емоциите. Обичаше да казва, че сърцето съществува само за изпомпване на кръв към мозъка, а всичко останало си е загуба на време и енергия. Още навремето правителството на апартейда бе привлечено от университетските му трудове, където той предлагаше алтернативни „решения“ на историческите и социалните проблеми. Мнозина психобиографи са се опитвали да заклеймят Редекер като расист, но — както самият той твърди: „Расизмът е достоен за съжаление страничен продукт на ирационалната емоционалност“ Други се мъчеха да докажат, че за да мрази един расист дадена група от хора, то той непременно трябва да обича друга. А Пол смяташе и любовта, и омразата за неуместни. Считаше ги за „недостатъци на човешката природа“ и — отново ще го цитирам: „представете си какво бихме постигнали, ако човешката раса би захвърлила оковите на своята човечност.“ Трябва ли да си някакво зло чудовище, за да родиш подобна мисъл? Да, имаше мнозина, които го възприемаха именно по този начин, ала други — особено онази малка група в самото сърце на властта в Претория — го считаха за „безценен източник на освободен от задръжки и догми интелект.“

Да се върнем в началото на осемдесетте — критично време за правителството на апартейда. Страната лежеше върху легло с гвоздеи. Представете си каква бе политическата картина — имате Африканския национален конгрес, Партията на свободата Инката, екстремистите и крайнодесните елементи от африканското население, които биха дали всичко за един открит бунт, чрез който да ускорят решителния расов сблъсък… Съседите ни се отнасяха враждебно към нас, а в поддържаната от Съветския съюз Ангола се надигаше заплаха от гражданска война, подстрекавана от Куба. Прибавете нарастващата изолация от западните демократични общества (в това число и тежкото оръжейно ембарго) и веднага ще ви стане ясно, че в Претория постоянно се водеше отчаяна борба за оцеляване.

Ето защо властимащите решиха да повикат на помощ господин Редекер, който да преразгледа ултрасекретния правителствен проект „План Ориндж“ 61 61 Букв. „Оранжевият план“. — Б.пр. . Този план беше в действие още от 1948 година — откакто правителството на апартейда бе дошло на власт. С две думи, представляваше нещо като сценарий за Деня на Страшния съд, написан за бялото малцинство на страната; план как да бъдат смазани надигащите се бунтове на африканските аборигени. В течение на годините „Ориндж“ многократно бе променян и адаптиран в съответствие с променящите се стратегически перспективи на региона. С всяко следващо десетилетие обаче ситуацията ставаше още по-мрачна. На фона на обстоятелството, че все повече от съседните държави успяха да си извоюват независимост, както и че мнозинството от населението искаше свобода и равни права за всички, управляващата върхушка в Претория разбра, че откритата конфронтация може да доведе до гибелта не само на правителството на африканерите, но и на самите африканери 62 62 Африканерите (на африкаанс „Afrikaners“ ) са народност в Южна Африка, състояща се главно от потомците на колонизаторите от холандски, немски и френски произход. Основната част от тях населява ЮАР и Намибия. — Б.пр. . Точно в този момент на сцената се появи Пол Редекер. Неговият преразгледан и преработен „План Ориндж“, който бе напълно завършен през 1984 година, представляваше съвършената стратегия за оцеляване на африканерското население. Бяха взети под внимание всички промени, настъпили междувременно в страната. Числеността на населението, територията, ресурсите, логистиката… Редекер не само бе обновил радикално плана, отчитайки евентуалните рискове Куба да приложи химическо оръжие и възможността собственото му правителство да използва ядрено оръжие в конфликта, но и направи още нещо… И именно то направи „План Ориндж“ толкова шокиращо значим в исторически план, понеже съдържаше указания кои от африканерите трябва да бъдат съхранени и кои примерно могат да бъдат пожертвани.