Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Оказа се, че зоната за безопасност отново е преместена — този път в Крим. Правителството вече бе прехвърлено в… макар че по-точно би било да се каже, че всички важни клечки бяха избягали в Севастопол. Общественият ред беше рухнал. Всички граждани на Киев трябваше да бъдат евакуирани. Това бе задачата, възложена на военните… или на онова, което бе останало от тях.

На нашата част бе наредено да обезпечи евакуацията през моста Патона. Това беше първият електрифициран мост в света и мнозина чужденци го сравняваха с Айфеловата кула. Градската управа от сума ти време планираше мащабна реставрация, за да възстанови някогашната слава на моста. Но, подобно на редица други неща в чудесната ни страна, тази мечта така и не се превърна в реалност. Дори преди кризата на моста ставаха кошмарни задръствания. Сега по него пъплеха безброй бежанци. Бяха гарантирали, че ще затворят моста за моторни превозни средства, но къде бяха обещаните барикади, бетон и стомана, които да направят достъпа на автомобили невъзможен? Колите бяха навсякъде — стари съветски лади и жигули, няколко мерцедеса, а точно в средата, катурнат на една страна като агонизиращ мамут, се мъдреше огромен камион ГАЗ! Опитахме се да го преместим, като го завържем с вериги и го изтеглим с помощта на един от танковете си. Проклетото чудовище не помръдна и на милиметър. Какво можехме да сторим?

Ние бяхме бронетанкова част, разбирате ли? Да, танкове, а не някаква си там военна полиция. Между другото, така и не видяхме нито един военен полицай. Уверяваха ни, че щели да са там, обаче нито аз, нито бойците ми, нито момчетата от другите „отряди“ не зърнахме техен представител. „Отряди“ ли казах? Какви отряди, моля ви се! Просто една сбирщина от хора в униформи, чиновници и готвачи; всеки, който по една или друга причина беше призован в армията, изведнъж се оказа натоварен с отговорността за регулиране на движението. Никой от нас не беше готов за това — нито бяхме обучавани, нито имахме подходящата екипировка… Къде беше обещаното снаряжение за усмиряване на тълпата, къде бяха щитовете, бронежилетките, водните оръдия… Заповедите гласяха да „обработим“ всички евакуирани. Нали разбирате — да ги „обработим“ в смисъл да ги проверим за заразени и в никакъв случай да не допускаме инфектираните да напуснат града. Но имахме ли специално обучени кучета за целта? Как да определиш дали един човек — особено ако е в ранния стадий на болестта, — е заразен, без да го „обдуши“ специално куче? Какво се очакваше да направим? Да оглеждаме внимателно всеки бежанец? Гледайте да не паднете, защото се оказа, че точно това ни наредиха! (Кондратюк клати глава.)Нима действително са смятали, че паникьосаните, отчаяни клетници, в чиито вратове диша смъртта, а безопасността — мнимата безопасност, държа да подчертая, — е само на броени метри отпред, ще се наредят тихо и кротко на опашка и ще ни позволят да прегледаме всеки сантиметър от тялото им? Че доброволно ще се съблекат, за да ги огледаме? Че мъжете ще стоят покорно отстрани и ще гледат как преглеждаме голите тела на техните съпруги, майки и дъщери? Представяте ли си? А ние действително го направихме… или поне се опитахме да го направим. Нямахме друг избор. Инфектираните трябваше да бъдат отстранени, иначе никой нямаше да оцелее. Какъв смисъл има да евакуираш хората, ако допуснеш да отнесат и заразата със себе си?

(Събеседникът ми отново клати глава и се смее горчиво.)

Настана истинска катастрофа. Някои директно отказаха, а други се опитаха да избягат… Имаше такива, които направо скочиха в реката! Започна бой. Мнозина от хората ми пострадаха, трима бяха пронизани с кухненски ножове, а един даже бе прострелян от някакъв изплашен дядка с ръждясал пистолет „Токарев“… Сигурен съм, че клетникът предаде богу дух преди още да пльосне във водата.

Аз не бях там, разбирате ли? Точно тогава се занимавах с радиостанцията и се опитвах да извикам подкрепление! „Помощта идва — не спираха да ми повтарят от другата страна, — не се отчайвайте, помощта идва!“

От другата страна на Днепър Киев гореше. От мястото си виждах как в центъра на града към небето се издигат огромни черни стълбове задушлив дим. Вятърът духаше към нас и носеше със себе си ужасната воня на пламтяща плът, гума и дърво… Не знаехме на какво разстояние от нас са живите мъртъвци — може би на километър, а може би на по-малко… На билото на хълма пламъците бяха погълнали и манастира „Свети Михаил“. Ужасна трагедия. Такива високи стени, стратегическо местоположение… спокойно можехме да се разположим там. Всеки първокурсник от военната академия за нула време би превърнал манастира в непристъпна крепост — ще трябва само да запълни сутеренните помещения с продоволствия, да запечата вратите и да разположи снайперисти на кулите. Биха могли да обстрелват моста, така че никой да не припари оттам, в продължение на цяла вечност! Стори ми се, че от другия бряг се разнася някакъв звук… Нали се сещате, че когато се събират накуп и са на достатъчно близко разстояние, и да искаш, не можеш да сбъркаш този звук. Въпреки всички викове, ругатни, автомобилни клаксони и изстрели, чуеш ли този звук, просто настръхваш и това е.