Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Колко наивни сме били тогава! Наистина сме били щастливи — най-малкото, защото все още имахме дърва за огрев! Когато се появиха втората и третата вълна, хората палеха предимно листа и пънове, а по-нататък — лишеи, мъхове и изобщо всяко нещо, което им попадне под ръка. Вонята на горяща пластмаса и гума направо не се траеше — човек я усещаше в устата си, не можеше да я премахне от косата си, противната миризма се просмукваше във всички дрехи… Някъде по това време и рибата изчезна, а дивечът — съвсем. Изглежда обаче това изобщо не притесняваше повечето хора. Те явно си мислеха само за едно: как съвсем скоро ще дойде зимата и ще замрази всички живи мъртъвци.

Но дори и мъртъвците да бяха замръзнали, как щяхте да преживеете зимата?

Хубав въпрос. Не мисля, че повечето хора гледаха толкова напред в бъдещето. Може би очакваха, че властите ще ги спасят… или че заплахата ще изчезне от само себе си и те просто ще се върнат обратно в домовете си. Сигурна съм, че мнозинството хора не гледаха по-напред от утрешния ден; бяха благодарни на небесата, че са в безопасност, и демонстрираха пълната увереност, че нещата ще се наредят. „Преди да мигнеш, ще сме се върнали вкъщи! — чувах ги да казват не веднъж и дваж. — Ще видиш, че до Коледа всичко ще е приключило.“

(Тя ми посочва друг предмет, замръзнал в леда. Спален чувал с апликация на любимия детски анимационен герой Спондж Боб. Спалният чувал е мъничък и е покрит със зловещи кафяви петна.)

Какво е било предназначението на тази вещ, как мислите? За приятно затоплената спалня за гости на приятелите ви? Добре, тези хора може и да не са успели да се сдобият със спален чувал за лагеруване на открито — все пак туристическите магазини бяха сред първите, които бяха щурмувани от тълпите, — но няма да повярвате колко неразумно постъпваха някои. Особено онези от така наречените „слънчеви щати“ или южно Мексико. Голяма част от тях се пъхаха в спалните си чували, без да свалят обувките си, без да си дават сметка, че така нарушават кръвообращението си. Или пък приемаха много течности, главно топли напитки, за да се сгреят; а всеки, който е малко по-навътре с нещата, ще ви каже, че така всъщност охлаждаш организма си, понеже отделяш твърде много топлина. Навличаха се с дебели палта, а отдолу носеха памучни тениски, после вършеха някаква физическа работа, изпотяваха се и събличаха палтата. А памучната материя задържа потта и влагата. И щом задуха вятър… Не е учудващо, че още в началото на септември мнозина се разболяха. Най-вече от простуда и грип. Те заразиха и останалите. Както вече споменах, в началото всички се държаха мило и любезно един към друг. Работехме заедно. Помагахме си. Разменяхме си продукти и други неща, купувахме на символични цени това, което ни трябваше… Парите все още означаваха нещо. Всички си мислеха, че банките всеки момент отново ще отворят врати. Когато майка ми и баща ми се отправяха в търсене на храна, винаги ми оставяха при съседите. Имах си едно мъничко портативно радио, което се захранваше с манивела, и всяка вечер слушахме заедно новините. Там не спираха да говорят за отстъпленията на войските, за това как хората били оставяни на произвола на съдбата… Слушахме емисиите с подробната пътна карта на САЩ пред нас и си отбелязвахме градовете, откъдето идваха репортажите. Аз седях в скута на баща си. „Виждаш ли — казваше ми той, — какво става, когато хората не са заминали навреме? А не са заминали навреме, защото не са толкова умни като нас.“ След тези думи татко неизменно се мъчеше да се усмихне. И, в интерес на истината, в продължение на известно време след това аз си мислех, че е прав.

След края на първия месец обаче, когато храната започна да свършва, а дните взеха да стават по-студени и мрачни, хората се промениха. Вече нямаше големи огньове, край които се събирахме вечер, не се хранехме заедно и не пеехме задружни песни. В лагера цареше хаос, никой не събираше боклука, който оставяше… На няколко пъти стъпих върху човешки изпражнения. Дори не си бяха направили труда да ги заровят!

Вече не ме оставяха при съседите, понеже родителите ми нямаха доверие на никого. Ставаше опасно, избухваха конфликти… С очите си видях как две жени се сбиха за някакво кожено палто, което се съдра по средата. А някакъв мъж спипа друг да краде от провизиите му и го замлати по главата с автомобилна щанга… Обикновено сбиванията и скандалите ставаха предимно през нощта. От време на време проехтяваха и изстрели, последвани от вопли и плач. Една вечер чухме как нещо шава пред импровизираната палатка, която бяхме опънали около минивана си. Мама ми каза да наведа глава и да запуша ушите си. Татко излезе навън. Въпреки прилепените до ушите ми длани чух шумната разправия. После пушката на баща ми гръмна. Някой извика. Когато татко се прибра в палатката, лицето му беше бяло като чаршаф. Така и не го попитах какво се е случило.