Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Джесика вдига от земята нещо, подобно на миниатюрна бедрена кост. Забелязвам, че е прилежно остъргана с нож.)

Казват, че тази зима са загинали единадесет милиона души, при това само в Северна Америка. Представете си колко са умрели в Гренландия, Исландия и Скандинавия… Не искам и да си помисля за Сибир — с всички тези бежанци от Южен Китай, онези от Япония, които никога не са напускали пределите на градовете си, и многочислените клетници от Индия… Това беше първата Сива зима — нали се сещате, когато мръсотията в небето започна да се отразява върху климата. Разправят, че до известна степен тази мръсотия се дължала и на пепелта от човешките останки.

(Тя забива маркировъчно флагче над ямата.)

Имах чувството, че зимата продължава цяла вечност, ала най-накрая слънцето все пак се появи. Времето постепенно започна да се затопля и снегът взе да се разтапя. Към средата на юли пролетта най-сетне ни навести и обагри природата в свежи краски. Заедно с нея обаче дойдоха и живите мъртъвци.

(Един от другите членове на екипа ни вика при себе си. Приближаваме се и виждам полузаровено в земята зомби, вкопано до кръста в леда. Главата, ръцете и горната част на торса му обаче са изпълнени с живот; съществото се извива, стене и се опитва да ни докопа с хищните си пръсти.)

Защо се съживяват, когато ледът започне да се топи? Всички човешки клетки съдържат вода, нали така? А щом водата замръзне, се разширява и разкъсва клетъчните мембрани. Поради тази причина човешкото тяло не може да бъде замразено — не и ако искаме да остане живо. Защо това не се отнася и за живите мъртъвци?

(Зомбито се мята с всички сили към нас и замръзналото му тяло започва да се разкъсва на две половини. Джесика вдига оръжието си — голям железен лост — и съвсем хладнокръвно го стоварва върху главата на съществото. Черепът му се раздробява с пукот.)

(Идиличният, почти приказен комплекс, който заема цялата площ на остров Джагнивас, първо е бил резиденция на махараджа, сетне разкошен хотел, а накрая — убежище за неколкостотин бежанци (поне докато холерата не е отнела живота им). Сега, под ръководството на мениджъра на проекта — Сардар Кхан — хотелът, заедно с езерото и разположеният край бреговете му град, най-накрая се възраждат. Докато се отдава на спомените си, господин Кхан неусетно заприличва все по-малко на закален в боевете висококвалифициран граждански инженер и все повече — на младия, изплашен младши капрал, озовал се насред безумието и хаоса, царящи на онзи тесен планински път.)

Помня маймуните — стотици маймуни, — които се шмугваха и бягаха между колите, а някои дори подскачаха по главите на хората. Наблюдавах ги от самия Чандигарх — как скачаха от покривите и балконите, когато мъртъвците започнаха да изпълват улиците. Помня как зверчетата се хвърляха насам-натам, как врещяха и се катереха стремително по телефонните стълбове, за да се изплъзнат от протегнатите ръце на зомбитата. Някои даже не чакаха да бъдат подгонени; сякаш предварително знаеха какво ги чака. И ето ги сега тук, на този тесен планински път в Хималаите. Наричаха го „път“, ала дори в мирно време това си беше всеизвестен смъртоносен капан. Хилядите бежанци го заливаха като река, пълзейки по безразборно спрените и изоставени коли. Хората се мъчеха да мъкнат със себе си куфари и кашони, а някакъв мъж притискаше към тялото си голям компютърен монитор. В един момент на главата му се приземи една маймунка, ала мъжът се намираше на самия ръб на пропастта и двамата полетяха в бездната. Струваше ми се, че всяка секунда някой губи равновесие. Навалицата просто беше твърде голяма за този маршрут. А пътят дори не бе снабден с най-елементарни перила и ограждения откъм пропастта. Видях как цял автобус полита надолу — нямам представа как изобщо се случи това, понеже превозното средство дори не се движеше. Една жена тъкмо щеше да се измъкне през прозореца, когато се случи инцидентът. Тя притискаше нещо към гърдите си и досега се опитвам да се убедя, че това е било чисто и просто вързоп с дрехи, който нито плачеше, нито шаваше. Никой не се опита да й помогне, а имаше хора на една ръка разстояние от нея, които спокойно биха могли да я издърпат… Никой дори не погледна към нея; всички си минаваха равнодушно, вторачени единствено в собственото си спасение. Понякога, когато този момент се завръща при мен в сънищата ми, не виждам никаква разлика между хората и маймуните.