Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

В парковете?

Да, в парковете и в зоните за къмпинг… В общи линии, на всяко място, където на хората им се струваше, че са се отдалечили на безопасно разстояние от заплахата. Баща ми ги гледаше отвисоко и казваше, че са неразумни и недалновидни. Според него все още се намирахме твърде близо до гъстонаселените райони и би било по-добре да отидем колкото се може по на север. Мама обикновено ги оправдаваше — казваше, че хората не са виновни, че най-вероятно на повечето просто им е свършил бензинът. „А по чия вина е свършил?“ — контрираше я татко и сочеше към багажника на покрива на минивана, където бяха закрепени няколко големи метални кутии с бензин. Баща ми бе започнал да се запасява още в първите дни на Голямата паника. Помня как минавахме покрай сума ти бензиностанции и наблюдавахме с потрес опашките от автомобили въпреки големите табели: „НЯМА БЕНЗИН“ Татко все гледаше да мине възможно най-бързо покрай тях. Като се замисля, той гледаше да мине бързичко покрай доста неща — закъсали коли, които имаха нужда от побутване, пешеходци, които даваха знаци да ги вземем на стоп… А последните действително бяха много. Понякога вървяха в колони край шосето и изглеждаха досущ като бежанците, които навремето даваха в чуждестранните репортажи по телевизията… От време на време някой автомобил спираше, за да качи един-двама, и тутакси всички се юрваха да влязат при милосърдния шофьор. „Виждате ли как се насадиха?“ — подхвърляше в такива случаи баща ми. Такъв си беше той.

Всъщност взехме на автостоп една жена, която вървеше самичка, влачейки подире си куфар на колелца. Изглеждаше съвсем безобидно и просто не можеше да не пробуди състраданието ти, като я гледаш как крачи уморено под дъжда. Навярно затова мама накара татко да я качи. Жената се наричаше Пати и беше от Уинипег. Тя не ни разказа как се е озовала тук, а и ние не я питахме. Пати беше преизпълнена с благодарност към нас и се опита да даде всичките си пари на баща ми. Мама обаче не й позволи и й обеща, че ще я откараме дотам, докъдето успеем да стигнем с колата. Тогава Пати се разхлипа, отправяйки десетки благодарности към нас. Гордеех се с постъпката на родителите си. После Пати кихна и извади кърпичката си от джоба, за да се изсекне. Тогава видяхме, че лявата й ръка, която до този момент жената бе държала в джоба си, беше превързана, а на бинта се виждаше черно петно, наподобяващо кръв. Пати забеляза притеснените ни погледи и както си беше спокойна, изведнъж стана някак нервна. Обясни, че случайно се била порязала и няма защо да се безпокоим. Баща ми и майка ми се спогледаха, обаче нищо не казаха. Същата нощ се събудих от силното затръшване на предната дясна врата на колата. Нищо необичайно. Винаги спирахме, ако на някого му се доходеше до тоалетната. В подобни случаи мен също ме събуждаха — ако евентуално искам да се възползвам от престоя, — ала този път не знаех какво става, докато миниванът ни внезапно не потегли. Тогава забелязах, че Пати я няма. Попитах родителите си какво се е случило и те ми отвърнаха, че Пати ги е помолила да я оставят тук. Обърнах се назад и видях едва различима дребничка фигурка в мрака, която с всяка следваща секунда ставаше все по-малка и по-малка. Стори ми се, че тича след нас, но бях твърде уморена и объркана, за да го кажа със сигурност. Може би просто не исках да призная пред себе си истината. По време на това пътуване на север ми се наложи да си затварям очите за много неща.

Например?

Например за другите „пешеходци“. Онези, които не тичаха. Не бяха много — все пак ви разказвам за първата вълна, — но се срещаха. Натъкнахме се на около пет-шест… тътреха се по средата на шосето и протягаха ръце към нас, докато минавахме покрай тях. Баща ми гледаше да ги заобикаля отдалеч, а майка ми казваше да наведа главата си надолу. Нито веднъж не ги видях отблизо, понеже завирах лицето си в седалката и затварях очи. Не исках да ги видя. В тези моменти си представях как ядем хамбургери от лос с диви ягоди за десерт. Все едно се бяхме отправили към Обетованата земя. Вярвах, че отдалечим ли се веднъж достатъчно на север, всичко ще бъде наред.

И наистина — поне за известно време всичко беше окей. Открихме чудесен къмпинг на брега на едно красиво езеро; хората, лагеруващи край него, хем не бяха много, хем бяха напълно достатъчно, за да се чувстваме на сигурно място, ако мъртъвците случайно изникнат отнякъде. Всички се държаха мило един с друг, с една дума — цареше дружелюбна, приятелска атмосфера. Отначало имах чувството, че сме на голямо парти. Всяка вечер се палеха огньове, хората готвеха уловените от самите тях дивеч и риба (предимно риба, ако трябва да бъда честна), а понякога хвърляха в езерото шашки динамит, проехтяваше мощен взрив и всичката риба изплуваше на повърхността с корема нагоре… Никога няма да забравя тези звуци — взривовете, жуженето на верижните триони, докато отсичаха дървета за огньовете, музиката от автомобилните радиосистеми и импровизираните концерти, които някои семейства ни устройваха с инструментите, донесени от домовете им… Нощем пеехме край огромните огньове, стъкмени от купища масивни цепеници, и забравяхме за всички трудности и лишения, през които бяхме преминали.