Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Истинският проблем беше в бежанците. От изток нахлуваха милиони бежанци — да, наистина милиони! Те прииждаха като река през провинция Белуджистан, внасяйки хаос и объркване във всичките ни планове. Заразиха цели области, а огромните тълпи заплашваха да залеят градовете ни. Граничните ни войски бяха безсилни да се справят с тази напаст и цели застави биваха погребвани под напора на немъртвите твари. Нямаше никакъв начин да затворим границата и в същото време да се справим със собствените си заразени.

Поискахме от пакистанците да вземат под контрол ситуацията на своята територия. Те ни увериха, че правят всичко, което е по силите им. Ала всички знаехме, че лъжат.

По-голямата част от бежанците идваха от Индия и само минаваха през Пакистан, водени от надеждата, че рано или късно ще открият безопасен пристан. И властите в Исламабад с радост ги пропускаха. Явно разсъждаваха по следния начин: по-добре да прехвърлиш проблема на съседа си, вместо сам да береш главоболия с него. Ако бяхме обединили усилията си, ако бяхме провели съвместна операция в някое подходящо за отбрана място… Знам, че плановете вече лежаха на масата на върховното командване. Най-малкото, в Пакистан имаше толкова много планини — Паб, Киртар, Централният Брахуйски хребет… Съществуваше съвсем реална възможност напливът от живи мъртъвци или бежанци — без значение от числеността им — да бъде спрян веднъж завинаги. Обаче планът ни бе отхвърлен. Някакво параноично военно аташе от посолството дори ни заяви съвсем директно, че присъствието на каквито и да било чужди войски на територията на Пакистан ще се разглежда като обявяване на война. Не знам дали предложението ни бе успяло да стигне до техния президент; нашите лидери никога не се обръщаха директно към него. Сега разбирате защо ви разказвах с такива подробности за Индия и Пакистан, нали? Нашите отношения изобщо не можеха да се сравнят с техните. Нямахме необходимия дипломатически механизъм. Доколкото ми е известно, онзи наплашен полковник докладвал на правителството си, че сме се опитвали да завладеем западните им провинции!

Какво можехме да направим? Какво друго ни оставаше? Всеки ден стотици хиляди хора пресичаха държавните ни граници, а от тях минимум десетки хиляди бяха заразени! Нямахме друг избор, освен да предприемем сериозни, решителни действия. Трябваше да се защитим!

Между нашите две страни има шосе. По вашите стандарти може би не е кой знае какво — малко тесничко си е и на някои места дори не е асфалтирано, — но имайте предвид, че това е главната южна артерия в района на Белуджистан. Ако се прекъсне само на едно място — примерно край моста над река Кеч, — потокът от бежанци тутакси ще намалее с шейсет процента. Лично се нагърбих с изпълнението на мисията; излетяхме посред нощ, ескортирани от няколко изтребителя. Светлините от автомобилните фарове се виждаха от няколко километра — дълга, тъничка бледа диря, проточила се в мрака. Можех да различа дори пламъчетата от изстрелите. Да, там действително имаше много заразени. Прицелих се в централната опора на моста, защото нейното възстановяване щеше да е най-трудно. Бомбите се отделиха чисто, без никакви проблеми. Замислих се, че всъщност използвахме американски самолет (F-4 „Фантом“), останал от времената, в които бяхме съюзници, за да унищожим построен от американците мост. Явно върховното командване не бе лишено от чувство за ирония. Лично на мен ми беше все едно. Веднага щом почувствах как фантомът олеква, увеличих скоростта и зачаках доклада за успешното протичане на операцията от наблюдаващия самолет, молейки се пакистанците да не пристъпят към светкавично отмъщение за действията ни.

Естествено, Аллах не чу молитвите ми. Само три часа по-късно гарнизонът в Кила Сафед подложи на масиран обстрел граничната ни застава и изби до крак войниците, които служеха там. Сега например знам със сигурност, че нашият президент и Аятолахът искаха да избегнат задълбочаването на конфликта. Ние получихме своето, а те отмъстиха. Зъб за зъб и точка по въпроса. Но кой да го съобщи на другата страна? Пакистанското посолство в Техеран бе унищожило всичките си шифровъчни апарати, кодове и радиостанции. А онзи кучи син — параноичният полковник — предпочете да се застреля, но да не издаде „държавните тайни“. Не разполагахме нито с директни, нито с дипломатически канали. Никой не знаеше как да се свържем с пакистанското ръководство. Даже нямахме представа дали такова нещо изобщо съществува. Задаваше се чутовна бъркотия, която ескалира в сляп гняв, а гневът се насочи към съседите ни. Погранични сблъсъци, въздушни удари… Събитията се развиха с такава бързина — в рамките само на три дни традиционна война, — че нито една от страните нямаше пред себе си ясна цел. Единствено паническа, безумна ярост.