Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

С една дума, страшна лудница настана, точно както си представят края на света. Част от къщата гореше, всичко бе оплискано с кръв, по разкошните килими се търкаляха трупове, навред се валяха късове човешка плът… По едно време се натъкнах на плъхоподобното псе на една от курвите — явно и двамата се бяхме устремили към задния вход. То се вторачи в мене, а аз — в него. Навярно ако кучето можеше да говори, диалогът ни щеше да звучи като нещо от сорта:

— Кой е твоят господар?

— А твоят?

— Абе… да вървят на майната си!

Изглежда, на същото мнение бяха и мнозина от наемниците; между другото, точно поради тази причина и аз се въздържах от стрелба в онази нощ. Бяха ни платили, за да защитаваме богаташите от зомбитата, а не от нещастниците, които просто търсеха къде да се скрият. До слуха ми достигнаха виковете, които надаваха, докато нахлуваха през парадния вход на къщата. Обаче те не гласяха: „Да плячкосаме пиячката!“ или „Къде са курвите?“, а „Угасете огъня!“ и „Отведете жените и децата на горния етаж!“

Докато бързах към плажа, по някое време задминах господин Политически комедиант. Той и онази гъска — блондинката с преждевременно състарена кожа, която би трябвало да му е яростен политически противник, — тичаха натам с все сила, сякаш утрешният ден изобщо нямаше да настъпи. А може и така да беше. Щом се добрах до брега, намерих една дъска за сърфинг (сигурно струваше повече от къщата, в която бях прекарал детството си) и загребах енергично към светлините на хоризонта. Тази нощ много лодки бяха спуснати на вода. Надявах се, че все някой ще ме закара до пристанището на Ню Йорк, съблазнен от диамантените обици, които възнамерявах да му предложа.

(Огромният ми събеседник довършва рома си и дава знак на келнера за още.)

Понякога се питам защо просто не си затвориха устата, а? Нямам предвид само моя шеф; говоря за всички тия разглезени паразити… Разполагаха с всички възможности да се предпазят от надвисналата беда… Защо, мамка му, не се възползваха от тях? Съвсем спокойно можеха да отпрашат я за Арктика, я за Гренландия, или да останат тук, но без да дразнят тъй нагло по-бедните слоеве на обществото… А може би просто не бяха в състояние да го сторят. Защото точно това ги правеше онези, които бяха. Но как, по дяволите, точно аз бих могъл да знам?

(Келнерът изпълнява поръчката му и Т. Шон Колинс му подхвърля сребърен южноафрикански ранд.)

Ако вие знаете отговора, дайте го на хората!

(На повърхността се виждат само комините и огромните, прецизно проектирани съоръжения за улавяне на въздушните течения, които без прекъсване подават свеж, макар и леден въздух към тристакилометровия лабиринт долу. Навремето в това чудо на инженерната мисъл, създадено от човешка ръка, са пребивавали около четвърт милион души; сега обаче броят на обитателите му е намалял драстично. Едни обслужват все още малкия, но непрекъснато нарастващ поток от туристи, а други се грижат за поддръжката на обекта и живеят с пенсията, отпускана от обновената програма за световното културно наследство ЮНЕСКО. Има и трети — такива като Ахмед Фарахнакян, бивш майор от военновъздушните сили на Корпуса на стражите на иранската революция, — които просто няма къде другаде да отидат.)

Индия и Пакистан. Досущ като Северна и Южна Корея или НАТО и страните от Варшавския договор. Ако се замислим за две държави, готови да използват ядрено оръжие една срещу друга, това определено щяха да са Индия и Пакистан. Обаче всички знаеха за това, всички го очакваха и точно поради тази причина атомният апокалипсис не се случи. Опасността беше толкова явна и толкова реалистична, че през годините бяха хвърлени огромни усилия най-страшното да бъде избегнато. Доколкото знам, между столиците на двете страни имаше гореща телефонна линия, посланиците си говореха на „ти“, а генералите, политиците и всички участници в процеса бяха така обучени, че да направят всичко възможно денят, от който всички се бояха, никога да не настъпи. И никой не можеше да си представи — включително и аз, — че събитията биха могли да се случат именно по начина, по който се случиха.

Инфекцията не ни нанесе такива поражения, каквито причини на редица други държави. Нашата територия е предимно планинска. Пътищата ни са лоши. Населението ни беше сравнително неголямо на фона на размерите на страната. Повечето от градовете ни лесно можеха да бъдат изолирани с помощта на военните. Разбирате защо държавните ни ръководители бяха настроени доста оптимистично, нали?