Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

— Вие, разглезени дечица, си мислите, че демокрацията е божи дар. Очаквате я и я изисквате, сякаш ви принадлежи по право! Е, сега ще имате шанс да я изпробвате на практика!

Тези думи са се запечатали в съзнанието ми и мисля, че ще ги помня до края на живота си.

Какво означаваше това?

Че ни се дава възможност сами да решим кой да бъде наказан. Разделиха ни на групи по десет човека и ни заповядаха да изберем по един във всяка група, който да бъде екзекутиран. А после ние… войниците… трябваше собственоръчно да убием своите бойни другари. Докараха ни от ония ръчни колички. И до днес чувам как скрибуцат колелата им. Бяха пълни с камъни — ръбести, тежки камъни, големи колкото юмруци. Едни крещяха, молеха за милост и плачеха като малки деца, а други… като Бабурин… просто стояха безмълвно на колене и се взираха в лицето ми, докато аз стоварвах острия камък.

(Жуганова въздъхва тихо и поглежда през рамо към полупрозрачното огледало на стената.)

Гениално. Беше наистина гениално. Традиционните екзекуции можеха да засилят дисциплината и да възстановят строгия ред, но като ни направиха съучастници, те ни сплотиха не само чрез страх, но и чрез чувство за вина. Можехме да кажем „не“, да се противопоставим и да бъдем разстреляни, ала не го направихме, нали? Не, наместо това се подчинихме, направихме съзнателен избор и понеже този избор бе заплатен толкова скъпо, не мисля, че някой би дръзнал отново да се изправи пред него. В този ден ние доброволно се отказахме от свободата си и я захвърлихме ей така… При това с неизразимо облекчение. От този миг насетне вече заживяхме с друга свобода — свободата да посочиш някого с пръст и да заявиш: „Те ми заповядаха да го сторя! Те са виновни, а не аз.“ Свободата, Господ да ни е на помощ, да кажеш: „Аз само изпълнявах заповеди.“

(Барът на Тревър сякаш олицетворява „Дивите Уест-Индии“ или най-малкото „специалната икономическа зона“ на остров Барбадос. Това не е място, което повечето хора биха асоциирали с реда и спокойствието на следвоенния карибски живот. Не, барът е създаден със съвсем друга цел. Изолирана с ограда от останалата част на острова и приветстваща една култура на хаотично насилие и разврат, „специалната икономическа зона“ е проектирана с една-единствена цел — да разделя бързо и лесно „неостровитяните“ с парите им. Т. Шон Колинс обаче явно е доволен от обстоятелството, че не се чувствам тук като у дома си. Исполинът-тексасец плъзга към мен чаша убийствено силен ром, след което най-лежерно си качва масивните, обути в ботуши крака на масата.)

Още не са измислили дума за това, с което се занимавах. Говоря за наистина точно, ясно название… „Независим предприемач“ звучи като някой, който реди тухли и бърка цимент. „Лична охрана“ навежда на мисълта за тъп пазач на магазин. „Наемник“ е най-близо, но пак е на светлинни години от онова, което бях. Наемник… представям си някакъв изкукуригал, вечно намусен ветеран от Виетнам, покрит от главата до петите с татуировки, който духом все още клечи в някой окоп в третия свят и така и не може да се върне в реалността.

А аз бях нещо съвсем различно. Да — можех да бъда наречен „ветеран“, и да — използвах уменията си, за да изкарам мангизи… Най-смешното на армията е, че там винаги ви обещават, че ще ви научат как да „заработвате повече“, но никога не ви разкриват голата истина — а именно, че в крайна сметка нищо не носи такава печалба, както способността да убиваш едни хора и в същото време да предпазваш други от това да бъдат убити.

Може пък наистина да съм бил наемник, ала никога не бихте го предположили, съдейки по външния ми вид. Спретнат и изтупан, с представителна кола, прекрасна къща и дори домашна прислужница, която идваше веднъж седмично. Имах много приятели и отлични възможности за брак, а спортните ми постижения в местния кънтри-клуб бяха не по-лоши от тези на професионалистите. Нещо повече — работех в компания, която по нищо не се различаваше от другите фирми от периода преди войната. Никакви плащове и кинжали, конспиративни срещи в тайни помещения и среднощни пликове с указания за следващата поръчка. Имах си и отпуск, и болнични, пълна медицинска и чудесна стоматологична застраховка. Плащах си всички данъци — колкото и високи да бяха, — и заделях допълнителни суми за пенсионен фонд… Спокойно можех да работя и отвъд Океана, защото търсенето на кадри като мен бе наистина голямо, но след като видях през какво трябваше да преминат приятелите ми в последната локална война, си казах: „Който иска, да си троши главата! По-добре да съм бодигард на някой мазен изпълнителен директор или тъпа знаменитост!“ В ей такова положение ме завари Голямата паника.