Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Не само че бе сложил уебкамера във всяка стая, но и в имението се бяха събрали всички медии, които обикновено висят край червения килим по време на връчването на Оскарите. Честно казано, до този момент изобщо не бях предполагал, че развлекателната журналистика е толкова голяма индустрия. Имаше десетки репортери от всички списания и телевизионни шоута. Въпросите им валяха неспирно: „Как се чувствате?“, „Какво според вас ще се случи?“ и дори — кълна се, че го чух: „С какво сте облечени днес?“ Най-абсурдният момент обаче според мен настъпи, докато стояхме в кухнята с част от персонала и другите телохранители и гледахме новините, в които показваха… познайте кого! Нас! Камерите в съседната стая снимаха разни „звезди“, които се бяха разплули на дивана и зяпаха друг новинарски канал. Предаваха пряко включване от Горен Ист Сайд в Ню Йорк — мъртъвците вървяха по Трето авеню, хората влизаха в ръкопашни схватки с тях, размахваха се чукове и тръби… Управителят на „Спортните стоки на Модел“ раздаваше бейзболни бухалки на всички желаещи и крещеше: „Удряйте ги по главите! Разбийте им черепите!“ Забелязах и някакъв дългокос младеж с ролери… Той носеше стик за хокей, към чиято долна част беше прикрепен голям месарски сатър. Движеше се поне с четирийсет и пет километра в час и при тази скорост спокойно можеше да сече глави от раз. Камерата виждаше всичко — по едно време от канализационната шахта точно пред него изскочи някаква разложена ръка и клетникът полетя във въздуха, премятайки се, след което рухна тежко по корем на земята. Онази твар тутакси го сграбчи за конската опашка и го завлече в шахтата… В същия миг уебкамерите в просторния хол показаха израженията на знаменитостите. Повечето ахнаха — кой чистосърдечно, кой престорено… Казах си, че повече уважавам онази разглезена мръсница, която нарече младежа „тъпанар“, отколкото онези, които лееха крокодилски сълзи. За разлика от тях, нейната реакция поне беше искрена. Помня, че в един момент се озовах до един момък от Русия, май Сергей се казваше… Доста мрачен индивид, с вечно тъжно изражение… Та от неговите разкази за детството, прекарано в родината му, се убедих, че не всички отходни ями на третия свят се намират в тропиците… Когато камерите запечатаха реакциите на красивите знаменитости в хола, той измърмори нещо на руски под носа си. Разбрах само една дума: „Романови“ и тъкмо щях да го попитам какво точно е искал да каже, когато се задейства алармената сигнализация. Нещо бе задействало прецизните сензори, които бяхме разположили около външната стена. Бяха достатъчно чувствителни, за да зафиксират присъствието дори само на едно зомби. И ето че сега пищяха като обезумели. Радиостанциите ни изпращяха:

— Контакт! Контакт! Югозападен ъгъл… мамка му, стотици са! Къщата бе дяволски голяма, ето защо успях да стигна до огневата си позиция едва след няколко минути. Не разбирах защо постовият беше толкова нервен. Добре де, ако ще и сто да са! Какво от това? За нищо на света няма да преодолеят стената. После го чух да крещи:

— Те бягат! О, майчице мила, колко са бързи!

Бързи зомбита? Изведнъж почувствах как стомахът ми се обръща. Ако могат да тичат, значи са способни да се катерят, а ако са способни да се катерят… току-виж са в състояние и да мислят. Вече и аз се уплаших. Помня как приятелите на големия шеф се юрнаха през глава към оръжейната, все едно бяха запасняци от осемдесетарски екшън. Междувременно аз се добрах до прозореца на стаята за гости на третия етаж, свалих предпазителя и махнах защитния калъф на оптическия мерник. Беше от най-модерните, с усилване на светлината и термален сензор. В интерес на истината нямах никаква полза от второто, понеже зомбитата не излъчват топлина. Ето защо, когато зърнах горещите, яркозелени силуети на неколкостотин бягащи фигури, гърлото ми пресъхна. Това не бяха живи мъртъвци.

— Ето я! — чух виковете им. — Къщата от новините!

Те носеха със себе си стълби, оръжия и… деца. Забелязах, че на гърбовете на някои висят тежки раници. Натрапниците бързо ги свалиха и ги наредиха в подножието на предните порти. На стоманените предни порти, които бяха в състояние да спрат хиляди немъртви. Няколко секунди по-късно взривът откъсна вратите от пантите им и ги запрати към къщата, сякаш бяха гигантските шурикени на демоничен нинджа.

— Огън! — изкрещя важната клечка по радиостанцията. — Избийте ги! Застреляйте ги! Унищожете ги! До крак!

„Нападателите“ — нека ги назовем така — щурмуваха къщата. На двора бяха паркирани десетки скъпи автомобили — спортни коли, джипове „Хамър“ и дори един чудовищен пикап, собственост на някаква звезда от НФЛ 56 56 Националната футболна лига — Б.а. . За броени минути всички лъскави возила се превърнаха в диви огнени кълба, част от които бяха подхвърлени нагоре от експлозиите, а други просто си пламтяха като факли на местата, където притежателите им ги бяха оставили. Въздухът се изпълни с гъстия, задушлив и мазен пушек на горящи автомобилни гуми. Пукотът на стрелбата доминираше над всички останали звуци. Може би трябва да отбележа, че престрелката не се водеше само от натрапниците и охранителите като мен; всеки от гостите, който не бе напълнил гащите от страх, или бе решил да се прави на герой, или не смееше да накърни безценната си репутация пред всички тия камери. Мнозина от знаменитостите пожелаха антуражът им да ги защитава. И някои се подчиниха — представете си как тия двайсетгодишни пикльовци, които никога не са хващали оръжие през живота си, се правеха на мъже и се мъчеха да стрелят по нападателите. Естествено, цялата тази работа не продължи дълго. Някои от слугите ненадейно се прехвърлиха на страната на щурмуващите. Видях как една фризьорка с ярко афиширана лесбийска ориентация заби в устата на кинозвездата, за която работеше, нож за рязане на писма… А най-забавното беше, че господин „Направи го!“ се сборичка с мазния урод от шоуто за търсене на таланти, опитвайки се да изтръгне една граната от ръцете му, и в крайна сметка тя се взриви между двамата.