Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Мисля, че точно така се развиха нещата. Помня, че моментът сякаш се проточи безкрайно. Възцари се гробна тишина. По някое време снайперистът вдигна поглед към лейтенанта и го помоли да повтори заповедта.

— Нали ме чу? — натърти злобно Тихонов.

Бях застанала по-далеч от офицера, но дори аз бях чула ясно думите му.

— Казах да елиминираш целта. Веднага!

Цевта на снайпера потрепери, макар и едва забележимо. Петренко беше слаб и нисичък; не бе нито най-храбрият, нито най-силният от нас, ала ето че изведнъж отпусна оръжието си към земята и категорично отказа да изпълни заповедта. Просто ей така.

— Не, лейтенант.

Стори ми се, че слънцето замръзва в небето. Никой не знаеше как да реагира — най-вече лейтенант Тихонов. Всички се спогледаха, след което се обърнаха към полето.

„Плъхомуцунестия“ вече беше там. Вървеше бавно, без да бърза, все едно се разхождаше. Малкото момиченце вече бе достатъчно близо и можехме да разгледаме лицето й. Очите й бяха широко отворени и приковани в „Плъхомуцунестия“ Беше вдигнала ръце във въздуха и ми се струваше, че долавям странните звуци — нещо като хриптящи стонове, — които издаваше. Мъжът я пресрещна на половината път през полето. Всичко свърши, преди повечето от нас да разберат какво точно се случва. С едно бързо движение „Плъхомуцунестия“ извади пистолета изпод куртката си и застреля детенцето между очите, след което се обърна и бавно закрачи към нас. Някаква жена — вероятно майка му — избухна в ридания. Тя рухна на колене, сипейки ужасни проклятия по наш адрес. „Плъхомуцунестия“ сякаш изобщо не я забеляза. Той само прошепна нещо на лейтенант Тихонов, а после се качи в БМП-то, все едно беше московско такси.

Тази нощ… лежах, неспособна да заспя, и се опитвах да не мисля за случилото се. Стараех се да не мисля за обстоятелството, че военната полиция арестува Петренко, а всичките ни огнестрелни оръжия бяха заключени в оръжейния арсенал. Предполагаше се, че би трябвало да ми е жал за момиченцето, да съм ядосана и дори да искам да отмъстя на „Плъхомуцунестия“, а може би и даже да се чувствам леко виновна, задето така и не си мръднах пръста да спася детето. Знам, че навярно е трябвало да изпитвам именно такива чувства, ала в този момент единственото, което ме изпълваше, бе страх. Непрекъснато си мислех за това как Бабурин беше казал, че има да се случва нещо… Нещо лошо. Искаше ми се да се върна вкъщи, да видя родителите си. Ами ако ставаше въпрос за някаква ужасна терористична акция? Или война? Семейството ми живееше в Бикин — почти на границата с Китай. Изгарях от желание да поговоря с тях, пък макар и само за да се убедя, че всичко е наред. Накрая от всички тези тревоги ми прилоша и се почувствах толкова зле, че се наложи да ме закарат в лазарета. Поради тази причина и пропуснах патрулирането, предвидено за следващия следобед, и останах в леглото.

Тъкмо си препрочитах за не знам си кой път стария брой на „Семнадцать“ 54 54 „Семнадцать“ — руско списание за тийнейджърки. Названието му е „изкопирано“ по незаконен начин от американското издание „17“. — Б.а. , когато изведнъж ме сепна силен шум. Ръмжаха двигатели, ехтяха викове. На плаца се събираше многолюдна тълпа. Промуших се напред и забелязах Аркадий. Той беше картечар от нашия взвод и беше едър и силен като мечка. Бяхме приятели, защото той не позволяваше на другите мъже да ме закачат… ако разбирате какво имам предвид. Казваше ми, че му напомням за сестра му. (Усмихва се тъжно.)Харесвах го.

В краката му шаваше нещо. Приличаше ми на възрастна жена, но поради някаква причина имаше чувал на главата й и верига на шията. Роклята й бе разкъсана, а кожата на краката й бе зловещо изподрана и отдолу се виждаше месото. Обаче нямаше кръв — само гъста черна гной. Аркадий говореше нещо на висок, ядосан тон:

— Вече ни дойде до гуша от лъжи! До гуша ни дойде и от заповеди да стреляме по цивилни без предупреждение! Ето защо докарах тоя изрод тук, пред вас! Защото исках…

Озърнах се за лейтенант Тихонов, но не го видях. В стомаха ми натежа огромна ледена буца.

— Защото исках всички да видите това!

При тези думи Аркадий дръпна нагоре веригата, прикрепена към врата на старицата, след което свали чувала от главата й. Лицето й беше сиво, като останалата част от тялото й, а огромните й изпъкнали очи пламтяха свирепо. Тя ръмжеше като вълк и се опитваше да ухапе Аркадий. Тогава той я стисна за гърлото с масивната си ръка, държейки я на разстояние от себе си.