Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Доктор Келнър изглежда се колебае. После се усмихва и кимва. По-късно узнавам, че именно заради такива случаи помещението е оборудвано с най-добрата възможна звукоизолация.)

(Шарън имитира кошмарните стонове, издавани от зомбитата. Без съмнение това е най-реалистичният подобен звук, който съм чувал някога през живота си. Съдейки по реакцията на лекарите Сомърс и Келнър, това се отнася и за тях.)

Те се приближаваха. Идваха към нас. (Отново стене. После започва да удря с юмрук по масата.)Искаха да влязат вътре. (Ударите й са силни и отмерени.)Хората взеха да крещят. Мама ме притисна силно към себе си. „Всичко е наред.“ (Говори с тих, нежен глас, докато се гали по косата.)„Няма да те дам на лошите. Ш-ш-ш…“ (Вече барабани с две ръце по масата. Ударите вече не са равномерни, а хаотични, за да покаже, че тварите са много.)„Подпрете вратата!“ „Натискайте! Натискайте!“ (Имитира звук от счупване на стъкло.)Ония счупиха прозорците, прозорците отстрани на вратата. Светлината изгасна. Възрастните се изплашиха. Започнаха да викат и крещят.

(Шарън отново заговаря с гласа на майка си.)„Ш-ш-ш… мъничката ми. Няма да те дам на лошите.“ (Отново се гали по косата, след което пръстите й се насочват към челото и бузите. Хвърля въпросителен поглед към доктор Келнър. Тя й кимва. Гласът на Шарън изведнъж преминава в хриптящо гърлено ръмжене.)„Идват! Стреляйте, стреляйте!“ (Имитира гърмеж от изстрел, след което…)„Няма да те дам на лошите, няма да те дам!“ (Внезапно се обръща и вперва поглед в празнотата над рамото ми.)„Децата! Не им давайте да се доближат до децата!“ Това беше госпожа Кормоуд. „Спасете децата! Спасете децата!“ (Имитира още изстрели. Сключва пръстите на двете си ръце в юмрук и ги стоварва върху нещо невидимо.)Децата се разплакаха. (Описва движения с ръцете си, сякаш пронизва нещо и нанася удари.)Аби се разрева още по-силно. Госпожа Кормоуд я вдигна и я притисна към себе си. (Имитира как взима нещо или някого на ръце, люлеейки го насам-натам.)Тогава Аби се успокои. (Отново се гали по лицето, имитирайки гласа на майка си. Ала тонът й вече е различен — някак си по-твърд и решителен, — и усещам как нарочно натъртва думите.)„Ш-ш-ш… всичко е наред, мъничката ми, всичко е наред…“ (Ръцете й постепенно се спускат от лицето към шията и пръстите й се вкопчват в собственото й гърло.)„Няма да те дам. НЯМА ДА ТЕ ДАМ НА ЛОШИТЕ!“

(Шарън започва да се задъхва.)

(Доктор Сомърс понечва да я спре. Доктор Келнър вдига ръка. Шарън внезапно потрепва и разперва рязко ръце. В следващия миг имитира гърмеж от изстрел.)

Усещам нещо топло и мокро, солено в устата ми. Пари ми на очите. Някой ме вдига и ме понася нанякъде. (Надига се от мястото си, притискайки нещо невидимо към себе си.)Носят ме към паркинга. „Бягай, Шарън, не се оставяй! Бягай!“ (Вече имитира нечий чужд глас; не този на майка си.)„Просто бягай-бягай-бягай-бягай!“ Откъснаха я от мен. Ръцете й ме пуснаха. Големи, месести ръце.

(Като се изключат масата и двата стола, стаята е гола. На стената виси огромно огледало, което по всяка вероятност е полупрозрачно. Седя срещу събеседничката си и пиша в бележника, който ми дадоха (взеха ми диктофона от „съображения за сигурност“). Мария Жуганова има изнурено лице и прошарени коси. Пълното й тяло опъва шевовете на износената военна униформа, която тя настоя да носи по време на интервюто, формално погледнато, двамата сме сами, ала не мога да се отърся от усещането, че някой ни наблюдава зад голямото огледало на стената.)

Нищо не знаехме за Голямата паника. Бяхме напълно изолирани. Някъде около месец преди да започне — горе-долу по същото време, когато тази американска журналистка обяви пред света страшните си разкрития, — лагерът ни бе оставен без връзка с външния свят за неопределен период от време. От бараките бяха изнесени всички телевизори, взеха ни всички радиоприемници и даже мобилните телефони. Аз имах един от най-евтините, с пет предплатени минути. Родителите ми просто не можеха да си позволят нещо повече. Възнамерявах да им се обадя на рождения си ден — първият ми рожден ден, който щях да прекарам далеч от къщи.

Намирахме се в Северна Осетия — в Алания, една от най-дивите ни южни републики. Официално мисията ни се водеше „миротворческа“ и целта й беше предотвратяване на етническите конфликти между осетинците и ингушетските малцинства. И точно когато дойде време да ни сменят, не стига, че не го направиха, но и съвсем отрязаха връзките ни със света. Нарекоха го „въпрос от огромно значение за държавната сигурност.“