Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Немъртвите създания бродеха сред колите, като буквално си прегризваха път напред, а изплашените нещастници напразно се мъчеха да се измъкнат от кошмарната ситуация. И най-страшното беше, че дори и по някакво чудо да успееха да продължат и посоката, накъдето бяха поели, нямаше да стигнат доникъде. Все пак това беше И-80… или, с други думи, магистралата между Линкълн и Норт Плат. И двата града гъмжаха от заразени. Какво си мислеха всички тези хора? Кой всъщност бе организирал това масово бягство? Ако изобщо някой го беше организирал… Ами ако просто бяха видели колона от автомобили и се бяха присъединили към нея, без да задават никакви въпроси? Опитах се да си представя как е там долу — броня до броня, детски плач, кучешки лай… как ли се чувстват тези клетници, като знаят какво се задава подире им и само след няколко километра ще ги настигне… и как отчаяно се надяват поне някой в началото на колоната да знае накъде е тръгнал…

Предполагам, сте чували за експеримента, който един американски журналист направил в Москва някъде през седемдесетте години? Той си застанал до някаква сграда — съвсем обикновена сграда, която по нищо не се различавала от другите здания — и зачакал пред входа й. Скоро зад него се спрял още някой, после зад новопристигналия се наредили още двама-трима и не след дълго в квартала се заформила дълга опашка. Никой не си отворил устата и не попитал за какво чакат. Всички си мислели: щом народът се е наредил на опашка, значи има за какво. Не мога да кажа със сигурност дали това е истина, или не… Нищо чудно да е градска легенда от времената на студената война… Кой знае?

(Стоя на брега с Аджай Шах и съзерцавам ръждивите останки от нявга горди кораби, порили вълните. Правителството не разполага с достатъчно средства, за да ги премахне, в резултат на което времето и стихиите са ги превърнали в безполезни отпадъци. Сега те стърчат като безмълвни паметници на кървавата касапница, неволен свидетел на която е станал преди години този бряг.)

Разправят, че се е случвало не само тук. По целия свят, където морето се среща със сушата, хората отчаяно са се опитвали да се качат на нещо, способно даже криво-ляво да плава, и да подирят спасение в океана.

Лично аз не знаех какво точно представлява Аланг, въпреки че бях прекарал целия си живот недалеч оттук, в Бхавнагар. Работех като офисмениджър — „бяла якичка“, — още от деня, в който завърших университета. Единственото, което ми се налагаше да върша с ръцете си, беше да натискам клавишите на клавиатурата, но даже и тази необходимост отпадна, когато целият ни оперативен софтуер премина в режим на гласово управление. Знаех, че Аланг е нещо като корабостроителница, ето защо се опитах по най-бързия начин да се добера дотук. Очаквах да се натъкна на големи стапели и кранове, които спускат на вода кораб след кораб… Цяла флотилия, която да ни евакуира на безопасно място. Ни най-малко не съм предполагал, че ще заваря точно обратното. Аланг всъщност не строеше кораби; Аланг ги убиваше. До войната тук се намираше най-голямата корабна морга в света! Плавателни съдове от цял свят бяха докарвани тук от индийските компании, занимаващи се с преработка на скрап, след което биваха разглобявани, нарязвани и разкоствани до последното болтче. Десетките кораби, които се откроиха пред погледа ми, представляваха не натоварени, готови за отплаване плавателни съдове, а голи железни острови, подредени един зад друг на опашката, водеща към неизбежната им гибел.

Не се виждаха никакви сухи докове, никакви стапели… Изведнъж си дадох сметка, че Аланг представлява не толкова корабостроителница, колкото една най-обикновена, дълга ивица пясък. Обикновено корабите биваха изкарвани на брега, където се килваха на една страна, подобно на агонизиращи, изхвърлени на сушата китове. Помислих си, че единствената ми надежда остават онези пет-шест плавателни съда, които все още стояха на котва край брега с някакви остатъци от екипаж и — както горещо се надявах! — запаси от гориво. Един от тях — „Вероник Делмас“ — се опитваше да издърпа един от заседналите си на сушата събратя обратно в океана. Кърмата на „Тюлип“ — сингапурският контейнеровоз, който вече бе частично разглобен — беше цялата омотана с въжета и вериги. Забързах натам и когато двигателите на импровизирания влекач заработиха, вече бях достатъчно близо, за да видя всичко в подробности. Забелязах как водата започва да се пени, докато „Вероник Делмас“ обтягаше въжетата. Чух и как някои от уж здравите въжета се късат с пукота на оръжейни изстрели.