Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Какво направихте?

Аз… всъщност не мога да кажа със сигурност. Опитам ли се да си спомня събитията от онази нощ, те започват да минават на бързи обороти пред очите ми. Мисля, че сграбчих онова за шията. То тъкмо приближаваше Джена към отворената си уста. Стиснах го по-здраво… и дръпнах, колкото сила имах. Децата разправят, че съм му откъснала главата — че съм я сграбчила и съм я откъснала заедно с месото, мускулите и каквото там му висеше на отпрани резени плът… Не смятам, че това е възможно. Макар че знае ли човек… при изключително мощен прилив на адреналин… Вероятно децата просто са позабравили за случилото се и въображението им се е сляло със спомените, превръщайки ме в някакъв женски вариант на Хълк… Със сигурност знам едно — че успях да освободя Джена. Само това. Секунда по-късно в стаята нахълта и съпругът ми. Ризата му бе изцапана с някаква гъста черна слуз. В едната си ръка държеше пистолета, а в другата — каишката на Финли. Тим ми хвърли ключовете от колата и ми каза моментално да се мятаме на „Събърбан“-а. После се втурна към задния двор, а ние отидохме в гаража. Тъкмо запалвах двигателя на джипа, когато чух изстрелите от оръжието му.

(Гевин Блеър пилотира един от бойните дирижабли D-17, които изграждат гръбнака на „гражданския авиопатрул“ на САЩ. Това е работа, която идеално му подхожда и напълно го устройва. В „цивилния“ си живот Гевин е управлявал малък дирижабъл.)

Простираха се чак до хоризонта — седани, камиони, автобуси, кемпери… абе всякакви възможни возила. Мярнах няколко трактора, включително и един бетоновоз! Имаше и някакъв тир, помъкнал огромен билборд с реклама на „Клуб за джентълмени“ Върху билборда седяха хора. Всъщност народът се беше накачулил навсякъде — по покривите на колите, между багажите… Гледката ми напомни за влаковете, които бях виждал в старите индийски филми — там хората висяха от къде ли не, досущ като маймуни…

Самото шосе не беше в по-различно състояние. Беше осеяно с куфари, кашони, пакети, включително и скъпи мебели… Даже забелязах и един роял — не се шегувам!, — който изглеждаше така, сякаш го бяха изхвърлили в движение на пътя… Да не говорим за изоставените автомобили. Едни бяха преобърнати с колелата нагоре, други бяха разглобени и разкостени, а трети имаха вид на опожарени. Имаше и голям брой хора, които вървяха пеша покрай шосето или направо си пердашеха през равнината… Някои чукаха по прозорците на колите и тикаха в лицата на пътниците всевъзможни дреболии за продан. Видях и жени, които предлагаха себе си. Предполагам, че офертата им е представлявала секс срещу бензин. Едва ли са искали да ги откарат донякъде — най-малкото, понеже пешеходците се движеха по-бързо от колите. Но пък… знае ли човек? (вдига рамене.)

Продължих напред към мястото, откъдето прииждаха всички тези хора, и открих, че след около четирийсет и пет километра трафикът ставаше малко по-раздвижен. Сигурно ще си кажете, че настроението на бежанците в този участък е било по-ведро… само дето хич не бе така. Те присвяткваха нервно с фаровете на колите си, блъскаха се в предните возила, излизаха навън и често се стигаше до бой. Имаше и такива, които лежаха на земята от двете страни на шосето — някои едва-едва помръдваха, а други не проявяваха никакви признаци на живот. Пешеходците ги подминаваха с енергични крачки, понесли я багажа, я децата си, или пък тичаха — ако, естествено, им бяха останали сили за това. Всичките — в една и съща посока, редом с безкрайната колона от пъплещи автомобили. Питате се защо, нали? Е, и аз се запитах, но само след няколко километра отговорът сам се яви пред мен.

Онези твари се тълпяха сред колите. В усилията си да ги избегнат шофьорите от външните ленти се опитваха да направят обходна маневра, ала затъваха в калта и задръстваха още повече движението. Возилата бяха разположени толкова нагъсто, че пътниците не можеха да отворят вратите на колите си. Видях как онези същества издърпват хората през отворените прозорци или сами пропълзяваха в купетата. Повечето шофьори бяха впримчени като в капан вътре. Предполагам, че по-предпазливите бяха заключили вратите и вдигнали прозорците, ала едва ли всички разполагаха с подсилени или бронирани стъкла. Така немъртвите не можеха да влязат вътре, но и живите не можеха да излязат навън. Някои вече се поддаваха на паниката и стреляха в собствените си предни стъкла, разрушавайки единствената защита, с която разполагаха. Глупаци. Имаха шанс да се спасят, макар и малък… А може би от самото начало си бяха обречени и само щяха да отложат неизбежното с няколко часа? На централната лента забелязах и камион за транспортиране на коне. Ремаркето се клатеше яростно напред-назад. Клетите животни все още бяха вътре…