Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Що се отнася до железните вериги… те издържаха и се оказани по-надеждни. За разлика от корпуса на „Тюлип“ Вероятно той бе пострадал още при изтеглянето на контейнеровоза на брега. Малко след като „Вероник Делмас“ го задърпа, се разнесе ужасен стон — неописуемо скърцане на метал. „Тюлип“ буквално се разцепи на две половини. Носът му остана на брега, а кърмата бе извлечена в морето.

Не можеше да се направи нищо. „Вероник Делмас“ вече се движеше на пълен ход, отнасяйки кърмата на сингапурския контейнеровоз в дълбокото, където тя се преобърна и потъна за броени секунди. На борда й имаше не по-малко от хиляда души — бяха се натъпкали във всички каюти и коридори, запълвайки всеки квадратен сантиметър от палубата. Писъците им бяха заглушени от тътена, с който изместеният от водата въздух изведнъж напусна разполовения метален корпус.

Защо бежанците просто не изчакаха на борда на изтеглените на сушата кораби? Ако бяха издърпали подвижните стълби например, достъпът на повече хора до палубата щеше да бъде отрязан…

Сега е лесно да се разсъждава по този начин и да се предлагат рационални решения, ала не забравяйте, че все пак не бяхте там в онази нощ. Корабостроителницата гъмжеше от народ — многолюдните сборища се простираха чак до морския бряг; безумна тълпа, осветена от запалените на сушата огньове. Стотици се опитваха да стигнат с плуване до корабите. Прибоят изхвърляше обратно онези, които не успяваха да се преборят с водната стихия.

Десетки лодки сновяха напред-назад, откарвайки бегълците до чакащите на котва плавателни съдове. „Дайте ми пари! — казваха някои от лодкарите. — Дайте ми всичко ценно, което имате, и ще ви кача.“

Нима парите все още значеха нещо?

Пари, храна… каквото и да е, стига да го вземат за ценно. Видях един екипаж, който качваше само жени, млади жени. Други пък приемаха само бели. Копелетата ти тикаха факла в лицето, за да отстранят смуглите като мене… Дори имаше един капитан, който размахваше пистолет и крещеше от лодката си: „Никакви неприкосновени, от тая каста не взимаме!“ Неприкосновени 52 52 Общо название на група касти, заемащи най-ниските места в кастовата йерархия на Индия. Понастоящем към „неприкосновените“ принадлежат 16–17 процента от населението на страната. — Б.пр. ? Касти? Нима все още имаше хора, които отдаваха значение на това? Най-страшното обаче беше, че някои от по-възрастните хора, чакащи смирено реда си на опашката, се обърнаха и си тръгнаха… Представяте ли си?

Нали разбирате, давам ви най-неприятните примери… На всеки безскрупулен печалбар или отвратителен психопат се падаха по десетина добри, достойни хора, чиято карма си оставаше неопетнена. Множество рибари и собственици на малки лодки, които можеха съвсем спокойно да избягат със семействата си, предпочетоха отново и отново да се връщат до брега, подлагайки се на безброй опасности. Само се замислете какво рискуваха — да ги убият, за да им вземат лодката, или само да ги изхвърлят на брега, а не бе изключено и да бъдат нападнати от неживите твари, които дебнеха под водата…

Всъщност те не бяха никак малко. Мнозина заразени бежанци се опитваха да доплуват до корабите, удавяха се и после се съживяваха под водата. Вълнението не беше голямо; от една страна, бе достатъчно силно, за да завлече човек в дълбокото, но от друга, не бе в състояние да прегради пътя на възкръснал мъртвец, настървен за плячка. Десетки плувци внезапно изчезваха под водата, преобръщаха се лодки и пътниците им се озоваваха сред тъмните океански талази… Въпреки това обаче свестните лодкари продължаваха да правят курсове до брега, а някои от бежанците, които вече се бяха качили на корабите, се хвърляха самоотвержено сред вълните, за да спасят давещите се.

Така бях спасен и аз. Бях сред онези, които предпочетоха да плуват. Разстоянието до корабите се оказа по-голямо, отколкото ми се струваше. Смятах се за опитен плувец, но след изнурителния преход от Бхавнагар и ожесточената борба да запазя живота си в един момент останах съвсем без сили и просто се отпуснах по гръб във водата. И когато спасението вече бе съвсем наблизо, не бях в състояние дори да извикам за помощ. Гладкият борд на кораба се извисяваше стръмно над мен и не се виждаше нито подвижно мостче, нито отворен люк, през който да се промъкна. Отчаяно заудрях по непристъпната стоманена стена и закрещях, мобилизирайки и последните трошички енергия, които ми бяха останали.