Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Приятно е отново да видиш деца. Имам предвид такива, които са се родили след края на войната — истински деца, които не познават онзи свят, в който бродеха живите мъртъвци. Те знаят, че не бива да си играят в близост до водоеми, както и че не бива да излизат самички или да остават навън след здрачаване напролет и лете… Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.

Понякога си мисля за онази старица от Нов Дачан… за всичко онова, което й се стовари на плещите, за непосилното бреме, връхлетяло цялото й поколение… Ами аз? Нима съм по-различен с нещо от нея? Не съм ли просто един старец, принуден със собствените си очи да види как страната му на няколко пъти бива разрушена из основи… Ала въпреки всичко всеки път успявахме да се обединим, да запретнем ръкави и да съградим наново държавата си. Пак ще го направим — с Китай и целия свят. Аз съм стар революционер и не вярвам в задгробния живот. Но ако такъв съществува, мога да си представя как старият ми познайник Гу Уън Куй ми се смее от небесата, докато изричам най-чистосърдечно, че „всичко ще бъде наред“.

(Джо Мухамад току-що е приключил с работата над последния си шедьовър — трийсетсантиметрова статуетка на мъж, който е застинал в неестествена поза и се взира някъде пред себе си с безжизнен поглед. На гърдите на мъжа виси разкъсана раничка за носене на бебе.)

Няма да кажа, че войната е нещо хубаво. Не съм толкова изперкал… но трябва да призная, че по някакъв начин тя сплотява хората. Помня как моите родители не спираха да се оплакват, че им липсвало онова чувство за общност, на което са се радвали навремето в Пакистан… Те никога не разговаряха с американските си съседи, никога не ги канеха на гости и едва знаеха имената им… Всъщност се сещаха за имената им само когато се налагаше да се оплачат от твърде силна музика или среднощен кучешки лай… Сега без всякакво съмнение живеем в друг свят. Не говоря само за съседите ни или нашата страна. Във всяко кътче на Земята хората преминаха през едни и същи изпитания. Преди две години например плавах на круизен кораб покрай линията Пан-Пасифик. На борда имаше хора от всички краища на света и всички разказваха еднакви истории, които се различаваха само по отношение на детайлите. Давам си сметка, че звуча като наивен оптимист, понеже не след дълго ще се върнем към „обичайното“ си състояние; изчакайте само децата и внуците ни да пораснат в един тих, уютен свят, и бас държа, че те ще станат същите егоистични, ограничени и гнусни копелета в отношенията помежду си като бащите си. Нима действително всичко онова, което преодоляхме, ще изчезне безследно? Помня как веднъж ми казаха една африканска поговорка: „Не можеш да прекосиш реката, без да се намокриш.“ Ще ми се това наистина да е така.

Не ме разбирайте неправилно. Старият свят определено ми липсва — особено някои неща, на които се радвах, или с които се надявах да се сдобия някой ден… Предишната седмица си спретнахме ергенско парти за едно от момчетата от квартала… Взехме назаем единствения работещ DVD-плейър и няколко довоенни дискове с порно… В един от филмите имаше сцена, в която Лъсти Кениън се отдава на трима мъже на покрива на перленосив кабриолет „BMW Z-4“, и аз, докато гледах, си мислех: „Мамка му, никой вече не произвежда такива коли!“

(Стековете са почти готови. Артър Синклер ги обръща на скарата и се наслаждава на ароматния дим.)

От всички постове, които съм заемал, най-много ми харесваше да бъда „монетно ченге“. Когато президентът ме помоли да се върна в правителството в качеството си на председател на Комисията по ценните книжа и фондовите борси, едва не го разцелувах. Сигурно получавах тази длъжност само защото никой друг не я искаше — също както с „ДеСтРес“. На пътя пред нас ни дебнат толкова много предизвикателства, толкова много американци все още живеят в каменния век. Да ги накараш да се откажат от разменната търговия и отново да се доверят на щатския долар… ами, не е никак лесно. Царуването на кубинското песо продължава с пълна сила и мнозина от най-богатите граждани си имат банкови сметки в Хавана.

Само решението на дилемата с големия валутен излишък щеше да е колосален успех за всяка администрация. След войната се оказа, че се е насъбрало огромно количество пари в брой — в пустеещи сутерени, в изоставени къщи, в джобовете на покойниците… Как да различиш мародерите, заграбващи тези средства, от обикновените хора, които са успели да запазят честно спечелените си долари… и то при положение че от данните за собственост в повечето случаи бе останало едно голямо нищо? Господи, та този вид документи бяха станали по-редки и от бензина! Ето защо смятам, че да бъда монетно ченге е най-важната ми длъжност от всички досега. Ние сме се специализирали в залавянето на копелетата, които не позволяват на американската икономика да стъпи отново на краката си. И не само дребните тарикати, но и големите риби — мръсниците, които се опитват да изкупят на безценица къщите, преди оцелелите да са предявили правата си над тях, или пък лобират за протакването на законите за отмяна на регулирането на хранителните продукти и другите стоки от първа необходимост… Да не говорим за мошеници като онзи кучи син Брекинридж Скот — да, краля на „Фаланга“, който и досега се крие като плъх в антарктическата си бърлога. Той още не го знае, но ние се договорихме с Иванушките да не подновят договора му за наем. Толкова много хора го чакат да се върне у дома… сред тях и Вътрешната данъчна служба!