(Събеседникът ми посочва причудливия инструмент, подпрян на стената до него. Прилича на заострено стоманено весло.)
Това е „Повенуа“ — имам го от един приятел от племето маори, който навремето — сиреч преди войната — играеше за новозеландския „Ол Блекс“. Опасни пичове са това маорите… Онази битка край Хълма с единственото дърво… Петстотин маори срещу половината мъртъвци на Оукланд. Повенуата си е бая тежичко оръжие, дори и да не е от стомана, а от дърво. Но това си е друг плюс на това да си наемник. Кой в наши дни може да получи прилив на адреналин, натискайки спусъка? Не, трябва да е трудно, рисковано и колкото повече зомбита, толкова по-добре. Естествено, рано или късно те ще свършат. И тогава…
(От „IS Имфинго“ проехтява камбанен звън, сигнал за скорошно отплаване.)
Време е да вървя.
(Т. Шон Колинс дава знак на келнера и оставя няколко сребърни ранда на масата.)
Все още се надявам. Може да ви звучи налудничаво, но човек никога не знае. Ето защо гледам да спестявам по-голямата част от приходите си, а не ги пръскам за разни глупости. Навярно някой ден все пак ще се устроя някъде. Един приятел канадец — Маки Макдоналд — си каза, че след прочистването на остров Бафин вече не иска да върши повече тая работа. Писнало му на кофата. Разправят, че сега е в Гърция, май в някакъв манастир или нещо такова… Така че сам виждате как всичко може да се случи… Може би истинският ми живот все още ме очаква някъде пред мен… Хей, всеки има право на мечти, нали? Естествено, ако това не стане… ако Зак изчезне съвсем, а пристрастеността ми към убийствата си остане…
(Изправя се и мята през рамо внушителното си оръжие.)
Тогава последния череп, който ще разбия, навярно ще бъде моят собствен.
Резерват „Пясъчните езера“, провинция Манитоба, Канада
(Джесика Хендрикс натоварва и последния за деня „улов“ на шейната. Равносметката гласи: петнайсет трупа и цяла планина от разчленени крайници.)
Опитвам се да не питая злост и омраза, да не се гневя на несправедливостта… Бих искала да проумея нещата. Веднъж срещнах един бивш ирански пилот, който пътуваше из Канада и си търсеше местенце, където да се установи… Та той ми сподели, че от всички хора, които познава, само американците не могат да се примирят с това, че на добрите хора понякога им се случват лоши неща. Може би е прав. Миналата седмица слушах радио и попаднах на предаването на (името е заличено поради юридически причини). Нали го знаете, обикновено той ръси предимно дебелашки шеги, оскърбления и тийнейджърски секс-лафчета… Та неволно си помислих: „Господи, този човек е оживял, а моите родители — не!“ Обаче не бива да се поддаваме на омразата. Просто не бива.
Троя, щата Монтана, САЩ
(Двамата с госпожа Мери Джо Милър стоим и съзерцаваме играещите в централния двор деца.)
Можете да хвърлите вината върху политиците, бизнесмените, генералите… върху цялата „машина“, ако щете, но ако наистина искате да обвините някого лично, обвинете мен! Аз съм американската система, аз съм „машината“! Това е цената на демокрацията. Всички заедно отговаряме за извършените престъпления. Разбирам защо на китайците им трябваше толкова време, за да го проумеят, и защо руснаците казаха „Майната ви!“ на всички и се върнаха към любимата си система, както и да се нарича… На всеки му се иска да каже: „Ей, не ме гледай така, аз не съм виновен!“ Напротив, виновен си. Всички сме виновни. Ето защо го признавам съвсем чистосърдечно: това е моята вина, това е вината на моето поколение.
(Наблюдава замечтано децата.)
Интересно ми е какво ли ще кажат за нас бъдещите поколения. Нашите баби и дядовци трябваше да преминат през Голямата депресия и Втората световна война, ала се върнаха у дома и създадоха най-великата средна класа в човешката история. Господ знае, че не бяха идеални, но пък със сигурност успяха да се доближат най-близо до американската мечта. После дойде поколението на нашите родители и всичко се развали — бейби-бума, генерацията „Аз“ А сетне и ние. Да, ние спряхме зомбитата, ала именно ние бяхме тези, които допуснаха те да се появят. Поне успяхме да разчистим мръсотията, която надробихме… Според мен това е една чудесна епитафия, за която си струва да се надяваме: „Поколението «Z» — те разчистиха собствената си мръсотия.“
Чунцин, Китай
(Гуан Дзиншу довършва прегледа на последния си пациент за деня — малко момченце с някакво респираторно заболяване… Майката се притеснява да не би синът й да развие туберкулоза. Когато докторът я уверява, че се касае за най-обикновена настинка, лицето й разцъфва. Жената ни изпровожда до потъналата в прах улица с благодарствени сълзи в очите си.)
Читать дальше