Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(В Парка на Победата е чудесен ден за пикник. За цялата пролет не е регистриран нито един случай на зараза и това е прекрасен повод за празнуване. Тод Уайнио стои в единия край на поляната и чака една висока летяща топка, която според него „така и няма да се появи“. Сигурно е прав. Важното е, че никой от компанията, събрала се за бейзболния мач, няма нищо против, че през цялото време стоя плътно до него.)

Нарекоха го „Пътят към Ню Йорк“ и този път действително се оказа много, много дълъг. Имахме три армейски формирования — група армии Север, група армии Център и група армии Юг. Според главния стратегически план трябваше да предприемем настъпление в единен фронт през Великите равнини и Средния Запад, сетне да се прегрупираме в Апалачите, да разгърнем фланговете си на север и на юг, да се насочим към Мейн и Флорида и да поемем към крайбрежието, след което да се обединим с Група армии Център, които междувременно трябваше да са прекосили планините. Цялата тази работа ни отне три години.

Толкова много? Защо?

Ами събери всички парченца от пъзела, друже, и ще разбереш защо! Бойните подразделения се движат пешком, теренът е труден за преодоляване, противникът… много добре знаеш какъв е противникът, а отгоре на всичко тактическият план изискваше да настъпваме в две неразривни линии, движещи се една зад друга и разтеглени от Канада до Ацтлан 183 183 Мястото, от което произлизат ацтеките — смята се, че бог Уитцилопочтли ги повел към земята на Централно Мексико, която се превръща в тяхна родина. Названието „ацтеки“ означава „народът на Ацтлан“. — Б.пр. … Всъщност не, по-скоро до Мексико, понеже тогава едва ли някой е подозирал за появата на държавата Ацтлан… Знаете ли как пожарникарите и хората от другите спасителни служби проверяват полето за отломки след някоя самолетна катастрофа? Нареждат се в редица и тръгват съвсем бавно напред, за да не пропуснат нито един квадратен сантиметър земя. Ние процедирахме по същия начин. Не пропуснахме нито един квадратен сантиметър от територията между Скалистите планини и Атлантическия океан. И само да мернехме Зак — без значение дали е в група или поединично, — АСР-подразделението се спираше и се заемаше със случая.

АСР-подразделението?

Да, подразделението за адекватна силова реакция. Цялата армейска група не може да спира настъплението си заради едно-две блуждаещи зомбита. Голяма част от по-старите живи мъртъвци — онези, които се бяха заразили в самото начало на войната — вече на нищо не приличаха. Бяха съсухрени и смачкани, с почти гол череп и стърчащи през плътта им кости… Други пък вече не можеха да се държат на краката си и пълзяха като червеи — между другото, с тях трябваше много да се внимава! Тътреха се по корем към теб или си лежаха в калта, дебнейки някой да мине достатъчно близо, за да го захапят. Заради тях се случваше да спира група, взвод или даже рота — в зависимост от това колко са зомбитата и колко души са необходими, за да ги ликвидират и да „хигиенизират“ бойното поле. Празнотата, която оставяха АСР-подразделенията в бойните ни редици, се запълваше от равноценен отряд от втората линия, която се движеше на километър и половина след нас. По този начин целостта на фронта ни никога не се нарушаваше. Така и процедирахме по целия път. Определено вършеше работа, но, човече… искаше си време. Нощем също ни задължаваха да спираме. Скриеше ли се слънцето, колкото и уверени да се чувствахме и колкото и безопасна да изглеждаше местността, циркът затваряше до следващата сутрин.

На всичкото отгоре и онази мъгла… Човече, изобщо не съм предполагал, че може да има такава гъста мъгла на подобно разстояние от океана… Все се канех да разпитам някой климатолог по тоя повод, ама на, така и не сколасах. Като се спусне над целия фронт, и си стои така в продължение на няколко дни… Нулева видимост, нямаш никаква представа какво става, добре че К-9 от време на време се разлайват или някой изкрещяваше: „Контакт!“ Разнасяше се стон, последван от появата на тътрещи се силуети… Беше си достатъчно гадничко дори само да стоиш и да ги чакаш… Веднъж гледах документалния филм 184 184 „Ревът на лъва“, продуциран от „Форман Филмс“ за „Би Би Си“. — Б.а. на „Би Би Си“ за това как британската армия нямала възможност да спира заради честите мъгли в Обединеното кралство… Та там имаше сцена, където камерите бяха запечатали истински бой в такива атмосферни условия. Виждаха се само пламъчетата на изстрелите и някакви неясни силуети, падащи на земята… Вледеняващият саундтрак на филма беше напълно излишен 185 185 Инструменталната кавър-версия на песента „How Soon Is Now“, написана от Мориси и Джони Мар и записана от групата им „Смитс“. — Б.а. . Визуалното въздействие на кадрите ми беше напълно достатъчно, за да ме накара да настръхна от ужас. Забавяха ни и други фактори — налагаше се да синхронизираме действията и темпото си с другите страни — Канада и Мексико… Нито една армия не разполагаше с достатъчно човешки ресурси, за да освободи изцяло територията си. Договорихме се те да прочистят нашите граници, докато ние възстановим реда в родината си. А веднъж след като САЩ се превърне в пристан на безопасността, ще им дадем всичко, от което се нуждаят. Тук някъде се корени началото на многонационалните сили към Организацията на обединените нации, но за съжаление не мога да ти разкажа повече, понеже се уволних от армията преди официалното им създаване. За мен това си беше същинска игра на нерви — ту чакаш, ту догонваш, ту те пришпорват през някаква пресечена местност, ту те карат да се тикаш в гъсто застроени градски зони… А, като споменах факторите, които ни забавяха, не мога да пропусна сраженията в градски условия…