Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Когато бойците от някой друг отряд биваха нападнати, дочувахме виковете им по радиостанцията, или пък ехото в тунелите ни ги предаваше в още по-зловещ вид. Подземната акустика така ги изкривяваше, че сякаш се надсмиваше над нас. Човек имаше чувството, че писъците отекват от всички страни. И най-опитните измежду нас не можеха да определят къде се намира източникът им. В подобни моменти радиостанцията си оставаше единственият вариант да установиш местонахождението на другарите си. Ако не се бяха поддали на паниката и знаеха къде точно се намират, и ако вие знаехте конкретните си координати…

Втурваш се да им помогнеш; носиш се из тесните проходи, главата ти се удря в тавана, пълзиш на четири крака и се молиш на Светата дева с цялото си сърце да издържат още малко, да успееш да ги спасиш… По някое време стигаш до позициите им и осъзнаваш, че коридорът е пуст, а виковете за помощ продължават да ехтят някъде далеч от тук.

Ако координатите са точни, нерядко откриваш само кости и кръв. Може би, ако си късметлия, ще завариш някой от живите мъртъвци, виновни за касапницата… И ще получиш шанс да си отмъстиш. А в случай че ти е отнело повечко време да се добереш дотук, не е изключено отмъщението да се разпростре и върху реанимираните трупове на мъртвите ти приятели. Близък бой. Толкова близък, че…

(Той се навежда над масата и лицето му се озовава на няколко сантиметра от моето.)

Запомнете! Никакво стандартно оборудване; нищо, което да ви позволи да запазите дори малка дистанция от противника. Употребата на огнестрелни оръжия беше абсолютно забранена, нали разбирате… Въздухът, газовете… вероятността от взрив просто бе твърде голяма. Всеки огнестрелен изстрел…

(Имитира звук от експлозия.)

Имахме на разположение „Берета-Гречио“ — италианска пневматична карабина. Военната версия на детската въздушна пушка, чийто стрелкови механизъм се задейства от резервоарче с въглероден двуокис. Трябваха ти пет, шест, а понякога и седем изстрела, ако си притиснал дулото до черепите им… Беше си добро оръжие, но така и не ни отпуснаха достатъчно бройки от него. О, да не забравя — човек трябваше да е извънредно внимателен с карабината, понеже в случай че не уцелиш и металното топче рикошира в някой камък — и ако този камък е сух! — може да се получи искра… Тогава всички близки тунели подемат огнената вълна, взривовете погребват хората живи, а пламъците разтапят противогаза директно върху лицето ти! Ето защо ръкопашната схватка е за предпочитане. Вижте сега какво ще ви покажа…

(Той става и ме повежда към камината. Посочва към полицата над нея. Там лежи причудливо на вид оръжие — масивната му ръкохватка е обгърната от метална полусфера (предполагам със защитна функция), от която стърчат две стоманени остриета. Дълги са по двайсетина сантиметра и са разположени под прав ъгъл едно спрямо друго.)

Разбирате защо изглежда така, нали? Там долу почти никога не разполагаш със свободно пространство, за да осъществиш замах с по-дълго оръжие… Докато с това можеш да нанесеш светкавичен удар в окото или върху черепа на противника…

(Събеседникът ми взима странното приспособление и онагледява думите си с действие.)

Сам го измислих. Нещо като модернизиран вариант на оръжията, използвани от моя прапрадядо при Вердюн. Чували сте за Вердюн 179 179 Сблъсъкът между армиите на Франция и Германия за Вердюнския укрепен район през Първата световна война (1914–1918) е едно от най-продължителните и кръвопролитни сражения в световната история. Бойните действия започват на 21 февруари 1916 г. и завършват едва през лятото, без някоя от страните да получи надмощие, въпреки че общият брой на дадените жертви достига 1 милион души. — Б.пр. нали? On ne passe pas! (Няма да преминат!).

(Връщаме се обратно на масата, където Андре Ренар продължава с обяда си.)

Няма пространство, няма предупреждения… Хвърлят се изневиделица отгоре ти — или те връхлитат фронтално, или изскачат от някой страничен тунел, за чието съществуване изобщо не си подозирал… Мъчехме се да се предпазваме по най-различни начини — надявахме допотопни средновековни ризници, тежки рокерски якета от дебела кожа или кожени панталони, които ужасно те спарваха… Това облекло май повече ни пречеше, отколкото помагаше, защото сковаваше движенията ни и ни караше да се чувстваме изнемощели още преди да встъпим в схватка… Стигаше се дотам, че хората захвърляха противогазите си, жадни за кислород, и задъхано пълнеха дробовете си с отровния, зловонен подземен въздух… В резултат на това мнозина загинаха, преди да смогнем да ги изнесем на повърхността…