Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Всички останали лъжат — всички, които твърдят, че тяхната кампания е била „най-тежката от всички през войната“ Всички тези невежи пауни, които се удрят в гърдите и крещят за „войната в планините“, „войната в джунглите“ или „войната в градовете“ Градовете… о, да, как обичат да словоблудстват за градовете! „Няма нищо по-ужасно от боевете в градски условия!“ Нима? Ами пробвайте тогава да се сражавате под тях!

Знаете ли защо в центъра на Париж няма небостъргачи? Говоря за времето преди войната, за нормалния Париж… Имате ли представа защо натикаха всички тези чудовища от стъкло и желязо в Ла Дефенс, тъй далеч от сърцето на града? Да, има ги съображенията за естетика, цялостност на пейзажа, гражданската гордост… за разлика от онзи архитектурен помияр на име Лондон, където сградите сякаш са събирани от кол и въже… Същинската причина обаче — разумната, практична причина — е съвсем друга. Земята под централната част на града е проядена от твърде много катакомби, за да издържи тежестта на подобни постройки. Там са римските гробници… каменоломните, където се е добивал варовик за повечето здания в града… дори бункерите от времената на Втората световна война, използвани от Съпротивата… и — о, да, Съпротивата! Никой не може да отрече заслугите на нашата Съпротива! После тунелите на метрото, телефонните линии, газопроводите, водопроводната мрежа… С една дума, навсякъде — катакомби! В тях са погребани около шест милиона трупове, пренесени от дореволюционните гробища, където мъртъвците са били изсипвани като боклук! В някои от катакомбите имаше по цели стени, отрупани с черепи и кости, подредени в мрачни орнаменти. На някои места по-новите, все още свързани една с друга кости служеха да удържат по-древните и разпарчетосани останки, за да не се изсипят и да задръстят проходите… Всеки път, когато ги поглеждах, имах чувството, че тези черепи ми се хилят.

Не мога да обвинявам цивилните, които полагаха всевъзможни усилия да оцелеят в този подземен свят. Тогава още нямаше наръчници за оцеляване, нито пък радио „Свободна Земя“… Беше времето на Голямата паника. Предполагам, че в началото няколко души са решили, че познават добре тунелите и са дръзнали да се спуснат в тях, след което са ги последвали и други. И така е плъзнала мълвата: „Под земята е безопасно.“ Четвърт милион — Впоследствие определиха числеността им по костите… Точно така, двеста и петдесет хиляди бежанци! Ако бяха по-добре организирани и се бяха сетили да вземат със себе си храна и инструменти — или поне да запечатат входовете и изходите подире си и да проверяват всеки новопристигнал за инфекция, — съдбата им щеше да е по-различна, ала…

Как може някой да твърди, че преживяванията му могат да се сравнят с нашите? Зловоние и мрак… Нямахме очила за нощно виждане, понеже се полагаше само един чифт на взвод, и то ако извадите късмет! Батерийки за електрическите фенерчета също едва се намираха. Понякога цялата група трябваше да се задоволи само с един работещ комплект, който отиваше при водача на редицата; на него разчитахме да разсече тъмнината с аления лъч… Въздухът, който дишахме, бе отровен от вонята на нечистотиите, химикалите, гниещата плът… Противогазите не ни помагаха, понеже филтрите на повечето бяха с отдавна изтекъл срок на годност. Въпреки това слагахме всеки, до който можехме да се докопаме — без значение дали става въпрос за остарели военни модели или противопожарни капюшони, които покриваха цялата ти глава и освен че те караха да се потиш като свиня, почти напълно те лишаваха от зрение и слух. С тях никога не знаеш къде точно се намираш; само се пулиш през замъгления визьор и напрягаш слуха си до краен предел в стремежа си да доловиш приглушения говор на другарите си или прашенето на единствената радиостанция в групата. Естествено, ако групата имаше късмета в нея да фигурира радист.

Налагаше се да използваме кабелни телефони, понеже излъчването на радиовълни беше твърде ненадеждно. Поради тази причина разчитахме на стари телефонни кабели — от медните, а не от фиброоптичните… Непрекъснато мъкнехме със себе си масивните ролки, където бяха намотани въпросните жици. Често това беше единственият начин за свръзка… и единственият начин да не се изгубим.

А рискът да се изгубиш си беше доста голям. Всички карти бяха довоенни и поради тази причина просто нямаше как да отчетат измененията, направени от бежанците, опитващи се да оцелеят тук. Те бяха прокопали връзки между някои тунели и бяха издълбали допълнителни ниши тук-там в стремежа си да увеличат полезното пространство… Да не говорим, че голяма част от проходите бяха осеяни със зеещи дупки, където можеше да пропаднеш в цял ръст… Като правило поне веднъж на ден се изгубвахме и трябваше да намираме обратния път по телефонния кабел, отбелязвайки на картата местоположението си и мъчейки се да разберем защо сме се заблудили. Понякога това ни отнемаше само броени минути, а друг път — часове или даже цели дни.