Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Лично аз използвах наколенки, накитници, налакътници и ръкавици, както и кожа с ризнично покритие, която лесно се сваля, когато не си в бой. Сам си ги измислих. Не разполагахме с новите американските бойни униформи, но за сметка на това пък имахме от вашите специални блатни ботуши — високи и непромокаеми, в чиято материя бяха втъкани устойчиви срещу ухапване влакна. Те ни вършеха доста добра работа.

Онова лято нивото на водата доста се беше покачило. Валяха проливни дъждове и Сена се бе превърнала в бушуваща хала. Всичко бе подгизнало. Гнусната влага се тикаше навсякъде — между пръстите на ръцете и краката, около слабините… Постоянно газехме във вода — понякога до глезените, а друг път до кръста… Веднъж вървиш, друг път пълзиш — да, често се налагаше да пълзим по колене и лакти във вонящата смрадлива тиня… — и най-неочаквано земята под теб просто се продънва! Политаш с главата надолу в една от ония ями, които ги няма на картата, и имаш на разположение само няколко секунди, за да изплуваш на повърхността, преди противогазът ти да се напълни с вода и да се задушиш. Мяташ се, размахваш ръце и крака и ако имаш късмет, другарите ти те хващат и те измъкват навън. Макар че, в интерес на истината, това да се удавим беше най-малката ни грижа. Нерядко, докато някое от момчетата се опитваше да се задържи на повърхността в тежката си броня, очите му ненадейно се изцъкляха и се разнасяше приглушен вик. Понякога дори усещаш самия момент на нападението — издайническо хрущене, звук на раздираща се плът и само след миг вече се търкаляш безпомощно по гръб, а кучият син е отгоре ти. Ако не носиш блатни ботуши… вече си без крака; а ако си пълзял и си паднал с лицето надолу… оставаш и без физиономия до края на дните си.

В подобни случаи тактиката беше следната — оттегляхме се назад и се установявахме на сравнително защитени позиции, в очакване на появата на нашите „Кусто-аквалангисти“ 180 180 По името на големия френски океанограф, еколог, журналист и режисьор Жак Ив Кусто (1910–1997), изобретил акваланга заедно с френския инженер Емил Ганян. — Б.пр. . Те бяха специално обучени за бой именно в такива наводнени тунели. Носеха само прожектор, противоакулов водолазен костюм и кислородни бутилки със запаси от въздух за час-два. Полагаше им се да ползват и спасително въже, ала обикновено не го правеха. Тези въжета често се заплитаха и пречеха на движенията на аквалангиста. Шансът за оцеляване при тези храбри мъже и жени беше едно на двайсет — най-ниският коефициент от всички подразделения в армията, — поради което питая безмерно възхищение към тях, каквото и да плямпат някои мижитурки 181 181 Процентът на смъртност сред различните войскови подразделения на съюзническите сили все още е предмет на горещи спорове. — Б.а. . Чудно ли е тогава, че при това положение автоматично получаваха Ордена на Почетния легион?

И за какво бе всичко това? Петнайсет хиляди убити и безследно изчезнали. Не само „Кусто-аквалангистите“; говоря за всички нас. Петнайсет хиляди загинали само за три месеца. Петнайсет хиляди във време, когато военните действия по целия свят бяха към своя край. „Напред! Напред! В атака! В атака!“ Това не беше много мъдро. Колко време им трябваше на англичаните, докато прочистят Лондон? Пет години, от които три след официалния край на войната, нали? Напредваха бавно и предпазливо, сектор по сектор… Ниска скорост, нисък риск, ниска смъртност. Бавно и предпазливо, така се действаше в почти всички големи градове… А ние какво? Както беше казал един английски генерал: „Имаме предостатъчно загинали герои, за да ни стигнат до края на вечността…“

„Герои“ Да, такива бяхме, такива искаха да бъдем нашите началници и такива ни искаха нашите съграждани. След всичко онова, което се случи — не само в тази война, но и в толкова много предишни конфликти: Алжир, Индокитай, нацистите… Разбирате какво имам предвид, нали? Усещате скръбта и съжалението… Ние, французите, по-силно от всеки друг почувствахме думите на американския президент, когато изнесе онази реч за „възвръщането на самоувереността“; имахме отчаяна нужда от герои, за да възвърнем своето достойнство!

Осуарият 182 182 Букв. „костохранителница“ Според погребалната практика в Палестина през I век телата на починалите са полагани в специално изработени гробници, а след известен период от време роднините на починалия са събирали костите в каменна урна, наречена осуарии ( ossuarium , от лат. „os, ossis“ — кост). — Б.пр. , каменоломната Порт-Махон, Болницата… Да, това беше нашият звезден миг — Болницата! Нацистите я бяха построили за психично болни — така поне гласи легендата, — с идеята да експериментират върху тях, докато пациентите умирали от гладна смърт зад бетонните стени. По време на нашата война там бе създаден лазарет за наскоро ухапаните. По-късно, когато все повече и повече мъртъвци започнаха да се съживяват, а човечеството вече гаснеше като електричеството в лампите, персоналът взел да изхвърля заразените в подземията. Когато авангардът разби стената, никое от момчетата не е подозирало какво ги чака от другата страна. Една група срещу триста зомбита. Една група, предвождана от моя по-малък брат Емил… Гласът му беше последното нещо, което чухме, преди радиостанцията им да замлъкне завинаги. А последните му думи бяха: On ne passe pas!