Предполагам, че са представлявали сериозна заплаха за вашите К-9
Ама ти майтапиш ли се? Кучетата просто си умираха от кеф — даже и по-дребните, защото така отново се чувстваха кучета! Ние, хората — ние си имахме проблеми с тия котаци, защото изведнъж нещо ти се мяташе от някой клон или покрив и те правеше на мат и маскара! Имай предвид, че Д-лъвовете си бяха супер коварни създания — не нападаха като дивите псета, а дебнеха да се приближиш съвсем до тях, когато вече малко трудно ще реагираш, за да им гръмнеш един.
Сещам се за случая, когато отрядът ми трябваше да прочисти едно площадче с магазинчета… Тъкмо се промуших през изпотрошената витрина на някогашен „Старбъкс“, когато иззад бюфета изневиделица изскочиха три котака! Събориха ме на земята и започнаха да ми дерат лицето и ръцете… Откъде според тебе имам това?
(Показва ми белега на бузата си.)
Мисля, че единствената загуба него ден беше на шортите ми. Слава богу, че освен защитените срещу ухапвания униформи, бяхме започнали да носим и бронежилетки и каски… От толкова отдавна не бях носил тежка броня, че бях забравил колко е неудобно да си с нея, обаче определено си струваше да изтърпиш неудобството.
Диваците — имам предвид хората — умееха ли да си служат с огнестрелно оръжие?
Не, нали затова ги наричахме диваци. В общи линии, не можеха да използват нещата, характерни за нас… Бронежилетките по-скоро ни пазеха от нормалните хора. Не говоря за организираните метежници, а за отделните „ПЧЗ“-та. От „Последния човек на Земята“, сещаш ли се? Почти във всеки град попадахме на един-двама — мъж или жена, успели да оцелеят самостоятелно… Някъде четох, че в САЩ били най-много в сравнение с целия свят, било свързано по някакъв начин с индивидуализма ни и бла-бла-бла… Та тия типове, понеже отдавна не бяха виждали истински хора, често пускаха по един или два изстрела ей тъй, случайно, просто по рефлекс… Обикновено бързо се разбирахме с тях. На такива им викахме „РК“-та — от Робинзон Крузо. Та те бяха читавите.
Що се отнася до същинските ПЧЗ-та, те си бяха по-друга риба. Повечето бяха привикнали от доста време да са нещо като крале и май бе започнало да им харесва. На какво точно си бяха крале, не мога да ти кажа. Сигурно на зомбитата. Или на куислингите и противните Дзверове. Както и да е, предполагам, че яко са се кефели на тоя начин на живот, и тъкмо когато са започнали да смятат, че това ще продължава вечно, цъфваме ние и разваляме идиличната картинка. Тогава и аз го отнесох.
Разчиствахме небостъргача „Сиърс Тауър“ в Чикаго. О, да, Чикаго — спокойно мога да кажа, че кошмарите от там ще ми стигнат за цели три живота! Беше някъде в средата на зимата; вятърът от езерото духаше с такава сила, че едва сколасвахме да стоим изправени, и ето че изведнъж по главата ми сякаш замлати чукът на Тор! После се оказа куршум от мощна ловджийска пушка. Оттогава спрях да се оплаквам от неудобната бронежилетка. Някаква местна банда се беше устроила на покрива на небостъргача — направо си бяха спретнали нещо като малко кралство! — и пичовете нямаха никакво намерение да се откажат от владението си. Това беше един от малкото случаи, когато се наложи да мобилизираме пълния си набор: артилерия, гранати, даже брадлитата влязоха в действие…
След Чикаго тлъстаците от командването зацепиха, че опасността не ни грози само от една страна, а се намираме в… как точно му казваха… „мултирискова среда“. Върнахме се към тежките телесни брони и не ги сваляхме даже през лятото. Благодаря ти, Град на ветровете! Във всеки взвод раздадоха листовки с изобразена на тях „Пирамида на заплахите“ — най-новият армейски хит!
Сега ще поясня за какво иде реч. Заплахите бяха подредени не според това коя е най-смъртоносна, а на принципа от коя има най-голяма вероятност да пострадаш. Любопитното беше, че Зак беше най-долу, в основата на пирамидата. После, над него, едно след друго се нареждаха Дзверовете, диваците и куислингите… На самия връх се кипреха ПЧЗ-тата. Познавам редица хора от Група армии Юг, които често подмятаха, че на тях им било най-тежко, понеже при нас, видите ли, зимата се грижела за Зак. Окей, добре, но дори да приемем, че са прави, това автоматично ни стоварваше друга беля на главата — самата зима!
Какво там казваха за средното понижение на температурите? С десет градуса тук, с петнайсет там… 188 188 Детайлната синоптична картина от периода на войната все още не е официално определена. — Б.а.
Да, направо си я карахме супер леко и безгрижно, понеже нима има нещо по-лесно от това да се бъхтиш в сняг, който стига чак до задника ти? Ами обстоятелството, че на всеки пет зомбита, чиито черепи пукахме, се падаха поне още пет замръзнали в снега, които щяха да се размразят и да тръгнат да си търсят закуска напролет? Момчетата на юг поне имаха увереността, че веднъж прочистената територия ще си остане чиста. Нямаше защо да се тревожат от нападение в тила. А ние чистехме всеки участък най-малко три пъти. Използвахме всичко — от специално дресирани К-9 до свръхтехнологични наземни радари. Отново и отново, и това в най-свирепата зима. Да не говорим, че изгубихме повече хора от измръзване, отколкото поради всички други заплахи… И на фона на всичко това с настъпването на всяка пролет знаеш — просто знаеш, — че ще трябва отново да минеш през този ад. Дори днес, въпреки всички хигиенизации и патрулите на гражданските доброволци, напролет природата ни дава да разберем, че спокойният живот приключва и трябва да си нащрек.
Читать дальше