Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Разкажи за освобождаването на изолираните зони.

За всяка от тях имаше тежки, ожесточени битки. Абсолютно за всяка. И как да е другояче, след като се намираха под обсадата на стотици — а в някои случаи и на хиляди — мъртъвци. Защитниците на двойната крепост Комерика Парк и Форд фийлд, която на всичкото отгоре беше защитена и от ров — нали така му викаха? — бяха обкръжени от най-малко милион зомбита. Сражението за освобождаването им продължи цели три дни и на неговия фон битката при Хоуп бе като кръчмарска свада. Тогава за първи и единствен път действително имах чувството, че ще ни разгромят и никой от нас няма да оцелее… Издигна се такава планина от трупове, че направо си казах: „Край! Ще бъдем погребани под наплива от разложени тела!“ Подобни схватки те изцеждат тотално; изсмукват силите и духа ти, изтощават до краен предел организма ти и не копнееш за нищо друго, освен за малко сън. Не ти се иска нито да ядеш, нито да се изкъпеш, нито да правиш секс. Само да си намериш някакво топло и сухо закътано местенце, да затвориш очи и да забравиш за всичко.

Как реагираха освободените?

По най-различен начин. Във военните зони — доста сдържано. Направо да ти втръсне от официални церемонии, вдигане и спускане на флагове… „Освобождавам ви, сър!“ — „Вече съм освободен, сър!“ и тем подобни простотии… Някои пък се правеха на отворени и ни се зъбеха: „Нямахме нужда от спасение, и сами щяхме да се справим!“ Е, да си кажа честно, разбирам ги. Всеки войник иска да се притичва на помощ, а не да кисне в обсада и други да обират лаврите. Нямали били нужда от спасение… Да бе, да!

Между впрочем, сещам се, че всъщност имаше такива случаи. Като хората от Омаха например. Те представляваха стратегически център за въздушни превози и извършваха редовни авиорейсове почти на всеки час. На практика там си живееха доста по-добре от нас — радваха се на топла храна, гореща баня, меки легла… Струваше ми се, че не ние ги спасяваме, а те нас! От друга страна, няма как да не спомена морските пехотинци от Рок Айлънд. Железни пичове — за нищо на света не биха си признали колко зле им е било, но пък нас това напълно ни устройваше… След онова, което бяха преживели, спокойно можехме да ги оставим да си понадуят малко перките… Никога не съм срещал лично някой от тях, но пък съм чувал предостатъчно истории от приятели.

Как беше положението с гражданските зони?

О, там беше коренно различна история. Вирвахме носа си до небесата! Ръкопляскаха ни, приветстваха ни… Точно така си представям края на Втората световна война — примерно когато нашите войски влизат в Париж или нещо от сорта… Направо си бяхме рокзвезди! Да не говорим колко пъти… сещаш се, нали… добре де, ако тръгнеш към Града на героите и срещнеш сума ти дребосъци, дето са ми одрали кожата, да не се чудиш!

(Смее се.)

Обаче е имало и изключения…

Мдаам… Може би невинаги, но доста често се появяваше някой начумерен тип, който без заобикалки тръгваше да ни ругае. „Защо се забавихте толкова?“, „Мъжът ми умря преди две седмици!“, „Майка ми почина и така и не ви дочака!“, „Изгубихме половината си хора миналото лято!“, „Къде бяхте, когато се нуждаехме от вас?“ и така нататък, и така нататък… Намръщените хора размахваха снимки, от които ни гледаха десетки лица… Когато влязохме в Джейсънвил, щата Уисконсин, някакъв човек размахваше голям постер с лицето на усмихнато момиченце. Отгоре имаше надпис: „По-добре късно, отколкото никога?“ Собствените му съграждани се нахвърлиха отгоре му; не биваше да го правят. Бяхме се нагледали на подобни сцени, които не ни даваха да заспим след пет денонощия бодърстване.

Рядко, приблизително веднъж в годината, се озовавахме в зона, където никак — ама наистина никак! — не се радваха да ни видят. Във Вали Сити например, щата Северна Дакота, крещяха:

— Вървете на майната си, военни свине! Вие ни изоставихте, така че чупката! Не сте ни притрябвали!

Това сепаратистка зона ли беше?

О, не! Все пак ни допуснаха вътре; в противен случай нямаше да го сторят. Нещо повече — ако бяха бунтовници, щяха да ни посрещнат с олово. Никога не съм се доближавал до такива зони. В щаба си имаха специални подразделения за тази цел. Веднъж ги мярнах на пътя — бяха се насочили към Блек Хилс. За първи път след прехода през Скалистите планини виждах танкове. Неприятно усещане; и как да ти е приятно, като знаеш как ще свърши всичко…

Чувал съм доста разкази за съмнителни методи за оцеляване, практикувани в отделни изолирани зони…