Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Ставаха и нещастни случаи. Много сгради бяха разнебитени заради сраженията… И като прибавим, че в продължение на години никой не бе полагал грижи за тях, а зимата беше натрупало твърде много сняг… Цели покриви се сгромолясваха без предупреждение, а понякога рухваха и масивни здания… Така изгубих друг един познат — този път жена. В един изоставен гараж тя се натъкна на дивак, който мигновено се хвърли към нея… Тя насочила оръжието си към него и натиснала спусъка. В резултат на изстрела десетките килограми сняг и лед, отрупали покрива, го срутват отгоре й. Тя ми беше… ние бяхме… доста близки, нали се сещаш какво имам предвид… Същевременно никога не бяхме говорили, че ще станем „официална двойка“, може би защото… как да го кажа — сигурно ни се е струвало, че така ще ни бъде по-леко, ако с някой от нас се случи нещо…

(Тод поглежда към трибуните и се усмихва на жена си.)

Е, не ми беше никак леко. Пак ме заболя много.

(Замлъква за момент и отронва дълбока въздишка.)

И травмираната психика… Ужасно беше. Имаше случаи да влизаме в дадена барикадирана зона и да намирахме само оглозгани от плъховете скелети. Не говоря за превзетите от зомбитата зони, а за онези, в които хората умираха от глад, болести или просто от примирението и усещането, че няма смисъл да продължаваш да живееш… Помня как веднъж нахълтахме с взлом в една укрепена църква в Канзас. Съдейки по онова, което видяхме, възрастните там първо са убили децата… Един пич от нашия взвод — беше си амиш 190 190 Анабаптистка християнска религиозна група, чиито последователи живеят главно в САЩ и Онтарио, Канада. Наброяват около 200 000 души. — Б.пр. човекът — прочете предсмъртните писма на всички самоубийци, научи ги наизуст и след всяко си правеше по един малък разрез — мъничка драскотина „за спомен“ Откаченото копеле беше накълцано от главата до петите… Когато лейтенантът разбра за случилото се, войникът тутакси беше изритан от армията по осми параграф. 191 191 В американския военен устав — параграф за уволнение от военна служба във връзка с професионална или психологическа непригодност, психически отклонения и така нататък. — Б.пр. Повечето „осмаци“ (така кръстихме уволнените по осми параграф) се появиха в последните етапи от войната. И забележи — хората перкулясваха не в резултат на стрес, а по-скоро поради неговата липса! Всички знаехме, че краят наближава, и навярно мнозина са чули коварното вътрешно гласче в главата си: „Хей, приятел, отпусни се малко де! Вече всичко е наред!“ Как да му устоиш, след като в продължение на години си живял под колосално напрежение?

Познавах един пич — беше същински бронтозавър на външен вид и неслучайно преди войната е бил професионален борец… Та вървим си ние по шосето край Пуласки, щата Ню Йорк, и изведнъж се натъкнахме на огромен преобърнат тир. Беше натоварен до козирката с шишенца тоалетна вода — нищо особено, евтин аромат от кварталния мол… Моят другар обаче нещо прещрака. Изведнъж застина и взе да реве като малко дете. Просто не можеше да се спре. Имай предвид, че ти говоря за исполин, който веднъж беше сграбчил едно зомби и го размахваше като боздуган в ръкопашна схватка с други мъртъвци… Наложи се още същата вечер четирима от нас да го мъкнем на носилка. Решихме, че мирисът е отключил някакви далечни спомени в съзнанието му, ала така и не разбрахме точно какви…

Сещам се и за случая с друг един мъж — съвсем обикновен американец, в края на четирийсетте, оплешивяващ, с наченки на шкембе (доколкото можеше да имаш шкембе в онези гладни години) и с лице на довоенен търгаш… Бяхме в Хамънд, щата Индиана, и се подготвяхме за настъплението към Чикаго… Един ден, докато отрядът ни патрулираше из града, забелязах, че е доста впечатлен от някаква къща в края на пустееща улица. Действително, къщата изглеждаше абсолютно непокътната, с изключение на закованите прозорци и разбитата врата… Трябваше да се сетя още щом зърнах странната усмивка, изплувала на лицето му… Както и да е, по някое време той напусна строя и не след дълго проехтя изстрел. Втурнахме се към въпросната къща и го открихме в дневната. Мъжът седеше в старо, протрито кресло, автоматът бе затъкнат между краката му, а на лицето му се мъдреше същата онази усмивка… Щом разгледах снимките на полицата над камината, моментално разбрах всичко. Това бе неговият дом. Виждаш, че ти давам все крайни случаи за пример, в които дори лаик като мен зацепваше, че на хората им избиваха чивиите… Кой знае колко още е имало… Навярно никога няма да разберем. Пък и, честно да ти кажа, не ме интересува особено. Винаги съм смятал, че е по-важно кой е успял да запази здравия си разум, а не кой се е побъркал. Не е ли тъй?