Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Общата стратегия изискваше от нас всеки път да се разгръщаме в плътен обръч около конкретния целеви район. Установявахме временна отбранителна линия, провеждахме разузнавателни операции с помощта на спътниците и К-9 и в общи линии правехме всичко, за да подмамим Зак навън… Влизахме в града едва след като бяхме напълно сигурни, че нито един мъртвец няма да се изпречи на пътя ни. Това беше разумно, безопасно и относително лесно. Да бе, да!

Да вземем например обкръжаването. Кой ще ми каже къде точно започваше въпросният „целеви район“? Градовете от край време бяха престанали да бъдат градове — бяха се раздули в хаотично разпръснати предградия. Госпожа Руиз, един от нашите медици, ги наричаше „презастроени зони“ Преди войната тя се беше занимавала с недвижими имоти и знаеше, че най-апетитните късчета обикновено се намираха между два града. Шибаните презастроени зони… съвсем скоро ги намразихме в червата си. Налагаше се да прочистваме предградие след предградие, преди изобщо да започнем да мислим къде точно ще прокараме карантинната граница. Закусвални, търговски центрове, безконечни километри евтино, абсолютно идентично строителство… Дори през зимата не бяхме в безопасност. Аз се числях в Група армии Север. В началото си мислех, че добре съм се устроил. Шест месеца в годината няма да виждам никакви зомбита… даже осем месеца, ако отчетем климатичните промени по време на войната. Най-невинно се залъгвах: „Ей, падне ли температурата, работата ни няма да се различава от тази на боклукчиите — намираш ги, лоботомизираш ги, маркираш място за гробовете им, когато земята се размрази, и готово!“ Да, ама не! Сам заслужавах някой да ми „лоботомизира“ тиквата, задето си позволих да предположа, че единственият ни враг е Зак и никой друг.

Имаше куислинги, успели да се приспособят към зимните условия. С тях се занимаваха реабилитационните отряди, които полагаха всички усилия да повалят куислинга с упойващи стрелички, след което да го изпратят в специализираните клиники. Тогава началството още вярваше, че куислингите могат да бъдат върнати в обществото.

„Диваците“ представляваха далеч по-голяма опасност. Голяма част от тях вече бяха пораснали и бяха станали тийнейджъри, а някои — зрели хора. Те бяха бързи, съобразителни и ако си наумяха да се бият, а не да бягат, можеха да ти провалят целия ден. Естествено, реабилитаторите винаги се опитваха да ги приспят с оръжията си, обаче това невинаги се получаваше. Когато един деветдесеткилограмов бик се носи към теб с намерението да ти отнесе главата, няколко заряда с транквилизатор малко трудно ще го спрат, преди да е достигнал целта си. Някои от реабилитаторите получаваха сериозни наранявания, а други се прибираха у дома в чували. Накрая на тлъстаците от командването им светна, че няма да е зле да вземат някои мерки, и им назначиха охрана от пехотата. Ако упойващата стреличка не бе в състояние да спре дивака, ние взимахме нещата в свои ръце, а от нас не можеше да се избяга. Нищо на този свят не издава по-пронизителни писъци от дивак, в чийто корем току-що се е забил един „Чери ПАЙ“ Най-странното беше, че реабилитаторите, чиито живот спасявахме по този начин, не спираха да мрънкат и да ни натякват колко сме били жестоки… Те всички бяха доброволци и смятаха, че човешкият живот — всеки човешки живот! — си заслужава всички усилия, за да бъде спасен. Като се замисля, сега май историята е на тяхна страна… сещам се за всички онези хора, които всъщност успяха да реабилитират, а ние примерно щяхме да ги направим на решето. Сигурно, ако разполагаха с повечко ресурси, щяха да направят същото и за животните.

Човече, аз лично най-много се боях от дивите глутници. Нямам предвид само кучетата. С подивелите псета поне знаеш с какво си имаш работа. Пък и те винаги предупреждават за нападенията си. Говоря за „Дзверовете 186 186 Съкратено от „Диви зверове“. — Б.а. “: Д-лъвовете, страшните големи котки. Изглеждаха като наполовина пуми, наполовина саблезъби тигри от шибания ледников период. Да, а може пък действително да си бяха планински пуми… или мутирали потомци на домашни котки, оцелели благодарение на свирепия си нрав. Чувал съм, че на север били още по-едри, заради някакъв си там природен закон за еволюцията 187 187 До този момент няма обективни научни данни, които да подкрепят валидността на правилото Бергман (което обвързва телесните размери на хомотермните животни — тези с постоянна телесна температура — с ниските температури в хладните географски области, в резултат на което тамошните представители на фауната са с по-големи размери) за периода на войната. — Б.а. или не знам какво си… Аз не разбирам кой знае колко от екология — преди войната съм гледал няколко научно-популярни предавания по телевизията и толкова… Според мен всички тия приказки тръгнаха от плъховете, които станаха бая едрички, като в същото време си бяха достатъчно пъргави и интелигентни, за да избягат от Зак; та тия уродливи гадини се хранеха с трупове и се развъждаха с милиони в горите и градските развалини… И след като плъховете ъпгрейднаха по тоя начин размерите и противния си нрав, смятай какви трябва да са станали хищниците, дето се хранят с тях… Ей тъй се е пръкнал и тоя Д-лъв, който си беше няколко пъти по-едър от довоенната котка, а зъбите, ноктите и смъртоносната му жажда за топла кръв го превръщаха в брутална твар, която никак не ти се искаше да срещнеш.