Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Офицерите казваха, че това било „приемлив риск“. Мисля, че никой не бе в състояние да предложи нещо по-добро. Ето защо в операцията участваха водолази. За гмуркачите с неопренови костюми там беше прекалено опасно. Знаехме, че под кила на кораба се събират множество живи мъртъвци и че ако сонарът ненадейно замлъкне, ще се превърнем в идеални мишени. На практика обаче притесненията ни се оказаха напразни. Нападенията ставаха изключително рядко, а след разполагането на мрежите успехът беше почти стопроцентов. Всичко, което ви трябваше, беше единствено неголяма група за наблюдение, която да застреля случайните зомбита, опитващи се да се изкатерят по преградата. В подобни операции нямаха реална нужда от нас. Офицерите също го осъзнаха и след първите три успешни десанта отново се върнаха към гмуркачите с неопренови костюми.

Ами прочистването на заливите?

Да, тук вече работата беше доста по-сериозна. Тези операции започнаха да се провеждат в последните етапи на войната, когато трябваше да се прочиства не само една тясна крайбрежна ивица, както в случая с бреговите плацдарми, а цял залив, където щяха да навлязат кораби със сериозен тонаж и газене. В тези мащабни операции взимаха участие гмуркачи, водолази и дори граждански доброволци, екипирани само с акваланг и харпун. Лично аз помагах в „хигиенизирането“ на Чарлстън, Норфолк, Бостън… да, шибаният Бостън!… както и майката на всички подводни кошмари — Града на героите. Знам, че пехотинците обожават да се бият в гърдите колко заслуги имали за отвоюването на града, но я си представете един друг такъв град — само че подводен! Град на потопени кораби, самолети и коли, пълен с отломки от всякакъв род и вид. По време на евакуацията на много плавателни съдове се опитваха да освободят повече място, като изхвърляха най-различни неща зад борда. Дивани, тостери, компютри… и цели планини от дрехи… Плазмените телевизори винаги хрущяха, когато стъпваш отгоре им, и всеки път ми се струваше, че ходя върху кости. Имах чувството, че зад всяка пералня и сушилня се спотайва жив мъртвец, и че по всяка купчина от изпочупени климатици се катери по някое зомби. Най-често това се оказваше само игра на въображението ми, но имаше и случаи, когато… Най-ужасното, най-гадното от всичко беше да ти възложат прочистване на потънал кораб. Все изникваха по няколко кораба, претърпели корабокрушение недалеч от брега. А някои — като „Франк Кейбъл“ например — бяха потънали точно пред входа на залива. „Франк Кейбъл“ бе плаваща база за снабдяване на подводници, превърната в бежански кораб. Преди да го изкарат на повърхността, от нас се искаше да проверим всяка шибана каюта вътре в него! Единствено тогава екзо-то ми се стори твърде тежко и тромаво… Естествено, не си удрях главата във всеки коридор, но именно така се чувствах. Повечето люкове бяха задръстени от отпадъци, в резултат на което трябваше да си пробиваме път с цената на кански усилия… Повърхността на някои палуби бе проядена от корозията и едва се крепеше на мястото си. Тъкмо си пробивах път през една камара отломки, когато подът под мен изведнъж се продъни и аз се озовах в машинното отделение. А изчадията там бяха стотици. Буквално затънах сред отвратително море от крайници, ръце и късове гниеща плът. Ако някога започна да страдам от подобни натрапчиви кошмари… не казвам, че сега ме измъчват подобни сънища, защото не е така… навярно отново ще се озова там, само че съвсем гол, лишен от защитата на водолазния костюм…

(Изненадан съм колко бързо се спуснахме на дъното. То изглежда като забравена от бога пустош. Там, където пада светлинният сноп на прожекторите ни, потрепва овално бяло островче. Виждам изпочупени останки от корали, вероятно смачкани от живите мъртъвци.)

Ето ги.

(Надигам глава и веднага ги забелязвам. Около шейсетина на брой. Сякаш се материализират от подводния мрак и очертанията им стават все по-видими с всеки следващ миг.)

А ето ни и нас.

(Чой се спира над тях. Мъртъвците се протягат към светлините ни; очите им са изцъклени, а устите — широко отворени. Виждам бледочервения лъч на лазера, който се спира върху първата цел. Миг по-късно в гърдите на изчадието се забива малка стреличка.)

Хайде пак…

(Чой насочва лъча към следващата си мишена.)

И пак…

(Едно по едно, зомбитата биват награждавани с несмъртоносни изстрели в гърдите.)

Умирам си от желание да ги усмъртя. Обаче нямам право, понеже целта е да бъдат проучени и да се изгради система за ранно предупреждаване. Давам си сметка, че ако разполагахме с необходимите ресурси, досега да сме видели сметката на всичките… Обаче…