Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

(Подхилва се.)

Екстремното издигане на повърхността почти никога не се случваше по време на бой. Повечето модели водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане обезпечават жизнени функции — при това в авариен режим! — в рамките на четирийсет и осем часа. Няма значение колко живи мъртъвци са ви се лепнали, няма значение дали са ви засипали някакви отломки, нито пък дали краката ви са се омотали в някой подводен кабел… Можете просто да си седите тихо и кротко, в пълен комфорт и безопасност, докато кавалерията не пристигне и не ви реши проблема. Обърнете внимание, че никой от нас не се гмуркаше сам! Доколкото ми е известно, най-дългият интервал, в който наш колега с ВКПАН е чакал идването на помощта, е шест часа. Няма да ми стигнат пръстите на ръцете, за да изброя колко пъти някой от нашите е засядал някъде, след което се е обаждал, докладвал е за ситуацията и е добавял, че тъй като не се намира в непосредствена опасност, спокойно можем да го спасим след като отрядът изпълни належащите си задачи.

Споменахте за различни модели водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане… Тоест не е имало само една разновидност?

О, да — имаше граждански, военни, стари, нови… добре де, относително нови. Не можехме да произвеждаме такива костюми по време на войната, ето защо се налагаше да работим с онова, което вече имахме в наличност. Някои от най-старите се бяха появили още през седемдесетте години на двайсети век. Имам предвид „ДЖИМ“ и „САМ“ Радвам се, че не ми се е налагало да се потапям в тях. Имаха само универсални шарнири и малки илюминатори вместо прозрачен купол за главата, да не говорим за най-ранните им версии… Познавах един пич от британските подводни спецчасти. Човекът имаше огромни кървави мехури от вътрешната страна на бедрата — там, където шарнирите за движение на долните крайници влизаха в контакт с кожата му… Иначе момчетата от британските подводни спецчасти са невероятни професионалисти, страшни пичаги… обаче за нищо на света не бих работил с тяхната екипировка.

Имахме три базови модела, приети на въоръжение в американските военноморски сили. „Хардсюит 1200“, „Хардсюит 2000“ и „Марк 1 Екзосюит“ 175 175 От англ. „suit“ — костюм. — Б.пр. . Аз най-много си обичах екзо-то. Падате ли си по научна фантастика? Тая джаджа изглеждаше така, все едно са я направили за сражения с гигантски космически термити, екзо-то беше доста по-компактно в сравнение с другите два модела и беше достатъчно лек, за да може спокойно да се плува с него. Това бе основното му преимущество пред хардсюит-ите, както и пред всички останали водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане. Възможността да изпревариш противника, дори когато си без електрически апарати или двигател, напълно компенсираше неспособността да се почешеш там, където те е засърбяло. По-масивните и твърди костюми са доста по-просторни отвътре; това ти позволява да движиш ръцете си покрай тялото и да управляваш спомагателното оборудване.

Какво представляваше то?

Тук влизат прожекторите, видеокамерата, хидролокаторът… Костюмите тип „хардсюит“ представляват пълноценни единици, оборудвани с всички възможни екстри. Докато екзо-то има по-скоро базово оборудване. Това обаче си има своите плюсове — не се налага да се занимаваш с отчитане на данните и да се разсейваш с апаратурата… Моделът „Екзо“ беше гъвкав и семпъл — позволяваше ти да се концентрираш върху оръжието си и пространството пред себе си.

Какви оръжия използвахте?

В началото автомата M-9, който представляваше евтина модифицирана имитация на руския АПС 176 176 АПС (Автомат Подводный Специальный) — специален подводен автомат, разработен като индивидуално оръжие на плувеца аквалангист, който служи за поразяването както на надводни, така и на подводни цели. — Б.пр. . Казвам „модифицирана“, защото нито един водолазен костюм с поддържане на атмосферно налягане не притежаваше нещо, подобно на длан. Трябваше да се задоволите или с четири големи нокътя, или с най-обикновени промишлени клещи. И едното, и другото се използваха успешно в ръкопашните схватки — сграбчваш Зак за главата и стискаш, докато не пръснеш черепа му, — но бая трудничко ще натиснеш спусъка. Да не кажа невъзможно. В това отношение M-9 вършеше работа, понеже се закрепваше към предмишницата и започваше да стреля чрез електрически импулс. Автоматът вървеше в комплект с лазерен прицел за по-голяма точност и затворени във въздушна капсула пълнители, в които се криеха десетсантиметрови стоманени игли. Основният проблем на M-9 беше, че той бе предназначен за операции на неголяма дълбочина. И при нашите условия на работа буквално се сплескваше като яйчена черупка. Година по-късно получихме далеч по-ефикасния и нов модел M-11. В интерес на истината, той беше измислен от същия пич, дето изобрети и Хардсюит-а, и „екзо-то“… Надявам се, че са дали цяла камара ордени на лудия канадец, защото без него сега яко да духаме супата. Естествено, ония задници от „ДеСтРес“ веднага се размрънкаха, че производството щяло да струва твърде скъпо. Не спираха да ни убеждават, че за схватките със Зак са ни напълно достатъчни допотопните клещи и наличните строителни инструменти.