Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Логичната и единствена алтернатива беше да позволим на момчетата собственоръчно да се лишават от живота си. И до сега виждам лицата им пред мисловния си взор — мръсни и пъпчасали, със зачервени, ококорени от ужас очи, докато захапваха дулото… Какво друго да сториш? Не след дълго инфектираните войници започнаха да се самоубиват масово — всички ухапани се събираха в полевата болница и едновременно натискаха спусъка. Навярно ги е утешавала мисълта, че не умират сами. Може би това е била единствената утеха, на която са можели да се надяват. Защото аз като свещеник нямаше как да им я дам.

Бях религиозен човек в страна, която отдавна бе изгубила вярата си. Десетилетията на комунистическа диктатура, последвана от жестоката меркантилност на привидната ни демокрация, оставиха цяло поколение руснаци със смътна представа за „опиума за народите“ и необходимостта от него. Като армейски свещеник моето задължение беше само да събера писмата на обречените войници до близките им и да им раздам по чаша водка, стига да съм в състояние да я осигуря, естествено… Сам виждате колко безсмислено беше съществуванието ми, нали… и като гледах как се управлява страната и накъде я водят държавниците ни, не хранех измамни надежди, че нещо ще се промени.

Ала ето че промяната дойде. Това се случи малко след сражението за Кострома, само няколко седмици преди мащабното ни настъпление към Москва. Отидох в лазарета, за да изпълня последните желания на заразените. Бяха ги разположили поотделно — на едно място бяха тежко засегнатите, а на друго — онези, които все още бяха с ума си и в сравнително добро здраве. Първото момче се оказа на не повече от седемнайсет години. По-добре да беше ухапано, ала не би! Ръцете на зомбито били откъснати от веригите на самоходната артилерийска установка СУ-152. Останали само късове плът и изпочупени раменни кости, остри като пики. Именно те пробили ризата на младежа. Ако ръцете на зомбито бяха цели, само щеше да сграбчи нещастника. Момчето лежеше на походното легло и от корема му течеше кръв, лицето му беше пепеляво, а ръцете му продължаваха да стискат винтовката. До него, наредени в редица, лежаха още петима войници. Както винаги, аз им казах, че ще се моля за душите им. Те или свиваха равнодушно рамене, или вежливо ми кимваха. Както винаги, взех писмата им и им предложих да пийнем… Даже им раздадох няколко цигари от командира. Ала въпреки че бях правил това толкова много пъти, този път сякаш беше по-различно. Нещо се зараждаше вътре в мен — някакво странно, гъделичкащо усещане, което започна да пълзи нагоре през сърцето и белите ми дробове. Когато обречените бойци притиснаха дулата на винтовките под брадичките си, цялото ми тяло неудържимо затрепери.

— На „три“ — каза най-старшият. — Едно… две…

Ала не успя да довърши. Седемнайсетгодишният момък отлетя назад и падна на земята. Потресени, другите се вторачиха в дупката, зейнала в челото му, след което погледът им се отмести към пистолета в ръката ми… Божията ръка.

Господ ми беше проговорил. Словата му звънтяха в главата ми.

— Никакви грехове повече — рече ми Той. — Отсега нататък нито една душа вече няма да отива в Ада.

Всичко бе тъй ясно, тъй простичко. Губехме твърде много офицери, тъй като ги карахме да погубват войниците, а самият Господ Бог губеше твърде много добри души, когато бойците се опетняваха с греха на самоубийството. Ибо то е грях и ние, Неговите слуги — тези, които доброволно сме избрали да бъдем Негови пастири на земята — сме единствените, длъжни да носят кръста на освобождението на душите, заключени в заразените тела! Точно това казах и на дивизионния командир, когато той научи за постъпката ми, и същите слова бяха предадени на всички армейски и дори граждански свещеници из цялата Матушка Русия.

Онова, което впоследствие стана известно под названието „окончателното очистване“, беше само първата искра на религиозния плам, която превъзхождаше по своя мащаб дори иранската революция от осемдесетте години. Господ Бог знаеше, че децата Му твърде дълго са били лишени от Неговата любов. Те се нуждаеха от наставление, от храброст, от надежда! Може да се каже, че именно поради тази причина ние излязохме от войната със зомбитата като вярващ народ и в момента продължаваме да преустройваме държавата си върху свещения фундамент на тази вяра.

Как смятате, има ли доза истина в слуховете, че вашата религиозна философия е била преиначена в угода на политиката?