Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Била осъдена на смърт чрез обесване. Публична екзекуция, голям обществен резонанс… Донякъде го разбирам — дисциплината трябва да се спазва, все пак законът и редът беше единственото, което ни е останало… След този случай обаче настъпиха някои промени. На кинолозите им беше позволено да спасяват партньорите си в проблематични ситуации, даже и с цената на риск за собствения им живот. Вече не ни смятаха за „ценни ресурси“ — станахме „полуресурси“. За първи път армията ни видя като екип и разбра, че кучето не е просто някакъв апарат, който може да се замени, когато се счупи. Те обърнаха внимание на статистиката на кинолозите, самоубили се след смъртта на партньора им. Знаехте ли, че имахме най-високия процент на самоубийства в сравнение с всички други служби? По-голям, отколкото в специалните части, по-голям, отколкото в регистъра на гробовете… Превъзхождахме дори ония психари от Чайна Лейк 167 167 Има се предвид изследователският оръжеен център в Чайна Лейк. — Б.а. . В Кучешкия град съм се срещал с кинолози от трийсет различни държави! И всички казваха едно и също нещо. Не е важно откъде си, каква е културата и възпитанието ти… чувствата при всички са еднакви. Кой би могъл да преживее подобна загуба лесно и спокойно? Само онзи, който никога не би могъл да стане кинолог поради липса на необходимите качества. Ето кое ни правеше различни от останалите. Умението силно да се привързваме към създание, което дори не принадлежи към нашия биологичен вид. Точно това накара мнозина мои приятели да си пръснат мозъка и точно това ни направо най-успешното военно подразделение в цялата история на американската армия. Да, военните осъзнаха много неща и сами видяха това и в мое лице. Имам предвид случилото се преди години на едно пустеещо шосе някъде в Скалистите планини в щата Колорадо. Скитах се пеша след бягството си от жилището си в Атланта — три месеца на криене и ровене из боклука… Страдах от рахит и треска и бях отслабнал до четирийсет и три килограма. Както си вървях, забелязах двама души под едно дърво. Опитваха се да накладат огън, а зад тях лежеше малко кученце. Лапичките и муцунката му бяха омотани с връзки за обувки. На главата му чернееше засъхнала кръв. Горкото животинче просто лежеше с изцъклени очи и скимтеше тихичко.

Какво направихте?

Не знам… Честно казано, не си спомням подробностите. Вероятно съм ударил единия с бейзболна бухалка. После я намериха — беше се разцепила от удара… Патрулните пристигнаха точно когато се бях нахвърлил върху другия мъж. Едва ме откъснаха от него, докато го налагах по лицето. Въпреки че тежах само четирийсет и три кила и бях в полумъртво състояние, така бях подредил онзи изрод, че цял живот ще си спомня за мене… Двамата мъже от патрула ме приковаха с белезници за колата и ми удариха няколко шамара, за да дойда на себе си. Това вече си го спомням. Единият от боклуците, които бях нападнал, придържаше строшената си ръка, а другият просто се валяше по земята и кръвта му шуртеше…

— Успокой се, дявол да те вземе! — извика ми лейтенантът. — Какво те е прихванало? Защо се нахвърли като озверял на приятелите си?

— Тоя не ни е никакъв приятел! — възропта онзи със счупената ръка. — Тоя е някакъв шибан психар!

А аз не спирах да крещя:

— Не наранявайте кучето! Да не сте пипнали кучето!

Тогава патрулните просто се разсмяха.

— Боже мили! — възкликна единият, гледайки жалката картина, в която бях превърнал двамата изроди.

Лейтенантът му кимна и се обърна към мен.

— Хей, пич! Май имаме работа за теб.

Така ме вербуваха в армията. Понякога човек сам намира пътя си, а понякога той сам те намира.

(Дарнъл гали нежно Мейз. Тя отваря едното си око и шава с олисялата си опашка.)

Какво стана с кучето?

Бих искал да завърша като в анимационен филм на „Дисни“ — да кажа, че кучето стана мой партньор, спаси децата от едно сиропиталище от огъня или още нещо в този дух. Обаче не мога. Тези гадове го бяха удряли по главата, за да го накарат да изгуби съзнание. Поради тази причина слуховите му канали се бяха напълнили с течност. Животното не чуваше с едното ухо и беше оглушало частично с другото. Слава богу, че поне обонянието му беше незасегнато. В крайна сметка, когато го предадох в добри ръце, от него излезе чудесен ловец на плъхове. Успяваше да улови толкова гризачи, че новото му семейство имаше предостатъчно храна за цялата зима. Е, май този край също е достоен за „Дисни“ — с рагу от Мики Маус! (Смее се тихичко.)Искате ли да ви споделя нещо потресаващо? Преди не можех да понасям кучета.