Ала дори кучетата да можеха да контролират поведението си, това не означаваше, че ние можехме да контролираме тях. Базовата дресировка вървеше по стандартната довоенна програма. Можеха ли да понасят физически натоварвания? Изпълняваха ли команди? Имаха ли достатъчно интелект и дисциплина, за да станат войници? Беше трудно и отхвърляхме около шейсет процента. Нерядко се случваше кучето да бъде тежко ранено или убито. Сега мнозина наричат подобна дресировка нехуманна, обаче никой не изпитва подобно съчувствие към кинолозите. Да, на нас ни се налагаше да се занимаваме с това, заедно с кучетата, още от първите дни на базовата програма, в продължение на десет седмици. Десет седмици на ИДН 163 163 ИДН — Индивидуална дресировка за напреднали. — Б.а.
. Обучението беше тежко, особено Упражненията с реален противник. Знаете, че ние първи използвахме Зак на тренировъчната площадка, нали? Преди пехотата, преди специалните части, даже преди „Уилоу Крийк“? Това беше единственият начин да разберем дали наистина ще се справиш — както сам, така и като част от по-голям екип.
Как другояче бихме могли да ги обучим да правят толкова много неща и да изпълняват толкова различни мисии? Методът на завличането например стана особено знаменит след Битката при Хоуп. Всъщност той си беше съвсем простичък — партньорът търси Зак и след като го открие, го води към линията за обстрел. В началото кучетата правеха всичко изключително бързо — тичаха, лаеха и за нула време привличаха мъртъвците към зоната за елиминация. После привикнаха и се успокоиха. Научиха се да се държат само на няколко метра дистанция от зомбитата, след което бавно да отстъпват назад и да завличат подире си възможно най-голям брой цели.
Използвахме и Примамки. Да кажем организирате засада, но не искате Зак да се появи твърде рано. Вашият партньор обикаля край заразената зона и започва да лае едва в далечния й край. Това проработи в много сражения и се превърна в основа за „леминг-тактиката“.
По време на сражението при Денвър военните се натъкнаха на неколкостотин бежанци, които случайно се бяха оказали заключени във висока сграда заедно със заразени, и към момента на атаката всички се бяха превърнали в живи мъртъвци. Преди нашите хора да успеят да щурмуват входа на зданието, едно от кучетата реши да действа по своя инициатива. То се качи на покрива на отсрещната постройка и започна да лае, за да привлече Зак на най-горните етажи. Това проработи перфектно. Изчадията се изкатериха на покрива, видяха плячката, хвърлиха се към нея и полетяха един през друг надолу към паважа. След Денвър леминг-тактиката влезе във всички методики за обучение. Използваше я дори пехотата, и то в случаи, когато нямаше никакви кучета на разположение. Нерядко някой редови боец заставаше на покрива на дадена сграда и привличаше вниманието на инфектираните от съседната постройка.
Най-важната и често възлагана задача на К-9 обаче беше търсенето — при операции от типа на ОП и ПДР. ОП означава „Открий и прочисти“ Кучетата бяха зачислявани към стандартни подразделения, както при традиционни военни действия… В подобни моменти добрата дресировка наистина се отплащаше стократно. Кучетата не само надушват Зак от километри разстояние, но и издават звуци, по които можехме да определяме какво точно да очакваме. Бойците узнаваха всичко необходимо по начина на ръмженето, височината на тона му и честотата на лая. А когато се налагаше акцията да се осъществи без вдигане на излишен шум, се прибягваше до езика на тялото, който беше не по-малко ефективен. Беше достатъчно животното да извие гръбнак и да наежи козината на холката си. След няколко такива мисии всеки компетентен кинолог — а при нас други нямаше — вече разбираше партньора си и от половин поглед. Кучетата-търсачи, открили присъствието на затънал до кръста в калта жив мъртвец или пълзящо сред високата трева зомби, спасиха много животи. Не мога да ви опиша многобройните случаи, когато редови бойци ни изразяваха личната си благодарност за добре обучените четириноги, локализирали своевременно притаените изчадия и спасили по този начин войниците от сигурна смърт.
ПДР пък значи „Патрулиране на далечни разстояния“ Отнася се за операциите, при които партньорът проучва каква е ситуацията дълбоко отвъд защитната линия. Понякога кучетата отсъстваха по няколко дни, прекарвайки цялото това време в заразената зона. Преди да бъдат изпратени там, ги екипирахме със специални приспособления за носене на видеокамера и GPS-устройство, които предаваха данните за броя и разположението на целите в реално време. Бойците можеха да отбележат позициите на Зак на картата и да следят за промяната в обстановката. От чисто техническа гледна точка това бе поразително — истински разузнавателен комплекс в реално време, досущ като онези, които използвахме преди войната. На офицерите много им харесваше. На мене — не. Не мога да изкажа с думи колко ужасно се чувствах — да седиш в някаква уютна климатизирана стая, фрашкана с компютри, където си в пълна безопасност, и да наблюдаваш действията на партньора си, без да можеш с нищо да му помогнеш, ако му се случи нещо. Добре, че впоследствие добавиха и радиостанция към екипировката на кучето, по която можеше да се даде нова команда или поне да се отмени старата. Въпреки това избягвах да работя с подобни приспособления. Защо ли? Ами защото партньорът трябва да свикне с радиостанцията от самото начало. Невъзможно е да вземеш и да дресираш наново вече обучено куче… Не можеш да научиш старо куче на нови номера. Извинете, неуместна шега. Наслушал съм се на подобни глупости от ония боклуци от разузнаването по време на работата си при тях — стоя си значи аз зад гърбовете им, а те се пулят в тъпите си монитори и само дето не ги целуват от радост заради новото си „информационно-ориентирано средство“. Мислеха се за толкова духовити! Страшно е забавно да те смятат за „средство“.
Читать дальше