Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Е, поне ни освободиха от уборката. Друго подразделение от резерва трябваше да разчисти бъркотията. Навярно командирите бяха решили, че стрелците са свършили достатъчно работа за днес. Изпратиха ни на петнайсетина километра източно, където си направихме лагер с вишки за наблюдение и габионни 161 161 Габионна стена — предварително изготвена куха преграда, изработена от кевлар, която се запълва с пръст или дребни отпадъци. — Б.а. стени. Бях изтощен до краен предел. Дори не помня как съм си взел химически душ, как съм предал екипировката си за дезинфекция и оръжието за проверка — нямах нито една засечка за цялото сражение. Не се сещам и как съм се пъхнал в спалния си чувал.

Позволиха ни да спим, колкото искаме. Приятна изненада. Впоследствие, не мога да кажа точно кога, ме събудиха гласовете. Всички си приказваха, смееха се, споделяха преживяванията си… Съвсем друга атмосфера — завой на сто и осемдесет градуса от онова, което беше само преди два дни. Не можех да определя точно чувствата си… навярно най-добре ги описват думите на президента и по-конкретно онова, което той нарече „възвръщане на изгубеното бъдеще“. Знам само, че се чувствах страхотно; по-добре, отколкото през цялата война. Добре разбирах, че пътят пред нас е дяволски дълъг и труден. Разбирах и че кампанията ни в Америка тепърва започва, но — както каза президентът, малко по-късно същата вечер — най-сетне бе настъпило началото на края.

(Дарнъл Хакуърт е стеснителен мъж с тих глас. Двамата с жена му управляват приют за пенсионирани четириноги ветерани от армейските подразделения на „К-9“ 162 162 В англогоезичните страни за полицейските и служебните кучета се използва терминът „К-9“, който е омофон на думата „canine“ (куче, кучешки). — Б.пр. . Само преди десетина години подобни приюти е имало почти във всеки американски щат. Сега е останал само този.)

Според мен те така и не получиха заслужено признание. Сещам се за онази хубава детска книжка — „Дакс“, — но тя е доста опростена, а и се разказва само за един далматинец, който помага на невръстно сираче да стигне до безопасно място… При това Дакс дори не е служил в армията, а помощта, оказана на малки деца, е само малка част от действителните заслуги на кучетата за победата.

Първо, кучетата бяха използвани за сортиране — благодарение на острия си нюх те веднага определяха кой е заразен и кой не е. В повечето страни просто копираха израелските методи и прокарваха проверяваните хора между клетки с кучета. Задължително в клетки, понеже в противен случай животните могат да се нахвърлят върху инфектирания, помежду си или дори върху кинолозите. Подобни неща бяха често срещани в началото на войната и кучетата буквално подивяваха. И нямаше никакво значение дали са полицейски или военни. Това е инстинкт — дълбок, вроден ужас. При тях важи правилото „Бий се или бягай!“, а военните кучета бяха специално обучавани да се бият и никога да не бягат. Имаше много пострадали кинолози в такива ситуации — някои губеха завинаги ръка или пръст, а други свършваха с прегризани гърла… Обаче не можем да обвиняваме животните за това. Именно този инстинкт помогна на израелците ефективно да се прочистят от заразените и именно той спаси милиони човешки животи.

Програмата беше мащабна, но това бе само малка част от онова, на което в действителност бяха способни кучетата. Израилтяните — а след тях и много други — се опитваха само да експлоатират инстинктивния ужас на кучетата от живите мъртъвци. Ние обаче решихме да го дресираме. И защо не? Самите ние също бяхме научили туй-онуй, а и като цяло хората не бяхме еволюирали кой знае колко в сравнение с кучетата…

Всичко се свеждаше до дресировката. Трябваше да се започне още от най-ранна възраст, дори най-дисциплинираните довоенни ветерани бяха берсеркери по рождение. Палетата, родени след началото на кризата, буквално надушваха зомбитата. За нас миризмата им беше твърде слаба — просто няколко молекули, които вероятно усещахме само на подсъзнателно ниво. Но не всички кучета автоматично ставаха бойци. Първият и най-важен етап беше въвеждащото обучение. Взимахме група кученца или цялото котило и ги затваряхме в стая, разделена по средата с телена мрежа. Те са от едната страна, а Зак — от другата. Не се налагаше да чакаме дълго реакциите им. Първата група наричахме Б. Тези палета започваха да скимтят или вият. Подобна реакция означаваше скъсване на изпита. В сравнение с тях група А бяха коренно различни. Те не откъсваха поглед от Зак, без да помръдват от мястото си, зъбеха се и издаваха гърлено ръмжене, сякаш предупреждаваха: „Назад, уроди!“ Пълен самоконтрол… и точно това се превърна в основа на нашата програма.