Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Малко преди немъртвите пълчища да се приближат до първия стълб, музиката започна да утихва, а командирите на подразделения закрещяха:

— Първи ред, готови!

Бойците от първата редица приклекнаха, заемайки позиция за стрелба. Последва заповед: „Прицели се!“, а после, когато звуците на „The Trooper“ напълно затихнаха, проехтя:

— ОГЪН!

По първата редица пробяга вълна и въздухът затрепери от грохота на изстрелите. Всеки Зак, преминал отвъд първите стълбове, рухна на земята. Имахме строга заповед: да застрелваме само онези, които пресичат линията. И да чакаме за останалите. Бяхме тренирали в продължение на месеци и сега действахме напълно инстинктивно. Сестра Монтоя, която стоеше пред мен, вдигна винтовката над главата си — сигнал, че е изстреляла целия пълнител. Сменихме местата си, аз щракнах предпазителя и набелязах първата цел. Беше нуб 155 155 Нуб — от „новак“, зомби, съживено след Голямата паника. — Б.а. и съдейки по вида й, бе умряла преди не повече от година. Мръсните й руси коси висяха на сплъстени масури от загрубялата кожа на черепа й. Подутият й корем се тресеше под избелялата черна тениска с надпис „Г КАТО ГАНГСТЕР“ Прицелих се между изпъкналите й млечнобели очи… знаете, че погледът им не е замъглен и ефектът „перде“ всъщност се дължи на милионите драскотини и прашинки по тях, понеже организмът на Зак не произвежда сълзи. Тези изподраскани сини очи се взираха право в мен, докато натисках спусъка. Куршумът я запрати назад и тя се строполи по гръб на земята, а от дупката в челото й се проточи струйка дим. Поех си дълбоко въздух, локализирах следващата си цел… и всичко се повтори. Бях преминал в автоматичен режим.

Бяха ни инструктирали да стреляме веднъж на всяка секунда. Бавно, регулярно, като машина.

(Започва да щрака ритмично с пръсти.)

На стрелбището тренирахме с метрономи. Инструкторите не спираха да повтарят: „Те изобщо не бързат, вие също не бързайте!“ Това всъщност е хитроумен начин да останеш спокоен, да си зададеш правилното темпо… Трябваше да станем същите бавни роботи като тях. „Изиграйте Зак в собствената му игра!“ — казваха те.

(Отново щрака с пръсти в перфектно отмерено темпо.)

Стреляш, сменяте се, презареждаш, отпиваш няколко глътки от походната манерка и поемаш резервните пълнители от сандлърите.

Сандлърите?

Да, така наричахме презареждащите отряди — специализирани подразделения, чиято единствена задача бе да следят да не оставаме без амуниции. Всеки от нас разполагаше с ограничено количество пълнители, а всяко презареждане отнемаше ценно време. Сандлърите тичаха покрай редиците, събирайки празните пълнители, натъпкваха ги с патрони от кутиите и после ги подаваха на онзи, който даваше съответния сигнал. Историята е следната — когато тепърва въвеждахме тази практика, едно от момчетата започна да имитира актьора Адам Сандлър. Нали се сещате — от филма му „Момче за всичко“ 156 156 Комедията „Момче за всичко“ („Waterboy“) е вторият филм на Адам Сандлър. Режисьор е Франк Корачи, а премиерата му е през 1998 г. — Б.пр. . Офицерите не бяха във възторг от прозвището, но пък на презареждащите отряди им хареса. Сандлърите ни спасяваха живота и бяха пъргави като дяволски балерини. Не мисля, че в този ден или нощ е имало боец, страдаш от недостиг на патрони.

Нощ?

Те не спираха да прииждат… Същинска верижна атака.

Това нещо като „разгърнато настъпление“ ли беше?

По-лошо. Забелязва ви едно зомби, затътря се към вас и започва да вие. На километър от него друго изчадие дочува воя му, тръгва към него и на свой ред започва да стене, за да го чуе още някой жив мъртвец и така нататък. Мамка му, ако числеността им в района е голяма и веригата не се прекъсне, като нищо можеш да събереш страховито количество мъртъвци, някои от които ще изминат огромни разстояния… И това в случай че има само едно на километър. Ами ако са десет? Сто? Или хиляда?

Започнаха да се струпват, образувайки своеобразна палисада до първите маркери — цяла планина от трупове, която растеше с всяка минута. Ние всъщност строяхме крепост от мъртъвци. Вече трябваше да прострелваме всяка глава, която се подаваше над върха. Ала офицерите се бяха подготвили за това. Те си имаха една джаджа, подобна на перископ 157 157 Има се предвид устройството за наблюдение на бойните действия M-43. — Б.а. , която позволяваше да виждат над стената. А освен това използваха предавания от сателити в реално време и данни от разузнавателната авиация, макар че ние — редовите бойци — си нямахме и на идея какво точно вижда началството. Системата „Ленд Уориър“ беше останала в миналото и трябваше да се съсредоточим само над онова, което виждахме пред себе си.