Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Отгоре наистина искаха пробната операция да мине като по вода. И имаше защо. Това все пак беше първата голяма наземна схватка след Йонкърс. И толкова много неща бяха поставени на карта.

Повратна точка?

Да, може би. Нови хора, нов тип обучение, нов план — всичко това се съединяваше в едно за големия старт.

По пътя натам срещнахме няколко десетки зомбита. Специално обучените кучета веднага ги надушваха, а водачите-кинолози ги застрелваха с винтовки със заглушители. Не искахме да привличаме излишно внимание, докато не заемем позиции. Искахме да накараме противника да играе по нашите условия.

Щом пристигнахме, се заехме със „засаждането“ на градината си — на всеки десет метра забивахме по един стълб за палатка, маркиран с яркооранжева лента. По този начин щяхме да имаме точна представа за разстоянията, за да можем да поразяваме целите си с още по-голяма ефективност. Някои изпълняваха по-леки задължения като изкореняване на храсталаци или разполагане на сандъците с боеприпаси.

Когато привършихме, не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Част от нас използваха това време, за да хапнат набързо, други напълниха раниците си със свежи запаси, а трети предпочетоха да подремнат. Бяхме научили много неща от Йонкърс. Началството искаше да встъпим в бой отпочинали и заредени с нови сили. Проблемът бе в това, че така имахме твърде много време за мислене.

Гледали ли сте филма, който Елиът засне за нас? Сещате ли се за онази сцена, в която бойците седят около огъня — един свири на хармоника, други си разменят остроумни лафчета, трети си правят планове за бъдещето и споделят мечтите си… Всъщност нещата не стояха точно по този начин. Първо — беше пладне, така че за какви огньове, за какви хармоники и за какви разговори под звездите можеше да става дума? И ако нещо се въртеше в главата на всеки от нас, това не бяха планове за бъдещето, а въпроси от сорта на „Какво, по дяволите, правим тук?“ Намирахме се в дома на Зак и едва ли някой от нас би възразил срещу това той да си остане тук… Ободряваха ни с приказки за бъдещето на човешкия дух. И отново и отново ни пускаха речта на президента, ама на него му беше лесно — в крайна сметка не беше тук при нас, пред парадния вход на Зак! Да не говорим, че от другата страна на Скалистите планини всичко си беше тихо и спокойно и нямаше никаква належаща необходимост да се пъхаме в търбуха на звяра… Тогава защо, мамка му, ни бяха домъкнали на това място? Около един часа на обяд радиостанциите започнаха да пукат. Кинолозите и техните кучета бяха осъществили контакт с неприятеля. Скочихме, заредихме оръжията си и заехме позиции по протежение на огневата линия.

Също като всичко останало, и основата на новата бойна доктрина беше крачка назад към миналото. Бяхме се строили в две редици, разположени в права линия. Едната редица беше активна, а другата резервна. Резервната бе необходима, за да осигурява прикритие на бойците от предната редица, докато презареждат оръжията си. По този начин, докато всички стрелят или презареждат, можехме непрекъснато да унищожаваме зомбитата… стига да имахме достатъчно куршуми, разбира се!

По някое време чухме, че кучешкият лай се усилва — кинолозите водеха мъртъвците право към нас. Не след дълго редиците на Зак се появиха на хоризонта. Изчадията бяха стотици… Не можах да се въздържа и се разтреперих, въпреки че не за първи път се изправях лице в лице със зомбитата. Освен в Йонкърс, бях участвал в прочистването на Лос Анджелис и в операциите в Скалистите планини, когато снегът се разтопи и разблокира проходите. И всеки път без изключение потрепервах при вида на изчадията, все едно бях малко дете.

Кучетата бяха прибрани зад огневата линия и ние превключихме към „главния механизъм по настървяване“ Сега всяка армия разполага с такъв. Британците използваха гайди, китайците — военни тръби, а южноафриканците блъскаха своите асегаи 153 153 Стоманен, мултифункционален инструмент, подобен на лобото, назован на традиционното късо зулуско копие. — Б.а. в цевите на пушките си, скандирайки зулуски военни напеви. Ние си имахме тежкия метален рок на „Айрън Мейдън“. Лично аз не си падам много по хеви метъла — любимата ми музика е класическият рок и поради тази причина „Driving South“ на Джими Хендрикс е може би най-тежкото парче във фонотеката ми, — ала не мога да не призная, че усещането да си там, брулен от пустинния вятър, докато в гръдния ти кош гърми „The Trooper“ 154 154 „Кавалеристът“ — песен от четвъртия студиен албум на „Айрън Мейдън“ „Piece Of Mind“ (1983), посветена на Кримската война; забързаното й темпо, галопиращият ритъм, двойните китарни хармонии и величествените вокали на Брус Дикинсън я превръщат в един от христоматийните хеви метъл химни. — Б.пр. , беше неповторимо. Механизмът за настървяването не беше предназначен толкова за Зак, колкото за нас — той ни настройваше за бой, рушеше страховития ореол на изчадията и в общи линии правеше така, че да „ни падне пердето“, както се казва. Някъде по времето, когато Дикинсън изстреля думите „… и се хвърляш напред към сигурна смърт“, аз вече преливах от ярост и се взирах през мерника на СПВ-то в приближаващите се виещи орди. Идеше ми да закрещя: „Хайде, Зак, ела насам! Ела да си го получиш!“