Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

„Настъпление“ когато за първи път чух тази дума, инстинктивната ми реакция беше: „О, по дяволите!“ Изненадан ли сте?

(Преди да успея да отговоря, той продължава.)

Естествено, че сте изненадан. Сигурно сте очаквали, че военните ще посрещнат с див възторг новината… „Вие ги водете за носа, а междувременно ние ще им наритаме задниците!“ и тем подобни клишета…

(Клати глава.)

Нямам представа кой лепна този стереотип на военните — образа на твърдоглавия тъпоумен здравеняк тип „гимназиален треньор“ Може би Холивуд, може би пресата, а нищо чудно и ние самите да сме си виновни за него, след като позволихме на егоцентрични клоуни като Макартър, Халси и ЛеМей 142 142 Дъглас Макартър (1800–1964) — американски военачалник, най-награждаваният военен в американската история, служил в Първата и Втората световна война, както и в Корейската война; негова е знаменитата реплика „Ще се върна!“; Уилям Халси (1882–1959) — американски адмирал, командвал флотски съединения в Пасифика през Втората световна война; Къртис Е. ЛеМей (1906–1990) — американски генерал, окарикатурен в сатиричния филм на Стенли Кубрик „Доктор Стрейнджлав“. — Б.пр. да определяш имиджа ни пред обществото. Както и да е, мисълта ми беше, че онези хора, които ни мислят за тъпаци в униформи, силно грешат. Мисълта да поведа въоръжените ни сили в атака ме плашеше до смърт, понеже не моят задник щеше да се пържи в огъня. Аз само щях да изпращам другите на сигурна смърт… и точно това ме изпълваше с ужас.

(Той се обръща към друг екран, разположен на далечната стена, и кима на оператора. Появява се военна карта на континенталните Съединени щати.)

Двеста милиона зомбита. 143 143 Доказано е, че най-малко двайсет и пет милиона от тази бройка се падат на бежанци от Латинска Америка, които са били убити по време на усилията им да стигнат до северните части на Канада. — Б.а. Човек не може да си представи такова количество, а камо ли да встъпи в бой с тях! Поне този път знаехме срещу какво се изправяме, ала дори да се позовем на целия си опит с тях и да съберем всички данни за техния произход, физиологията им, силните и слабите им страни, мотивите и манталитета им, шансовете ни за победа пак бяха нищожни.

Книгата на войната, която пишехме от далечните праисторически времена, в които една маймуна беше зашлевила друга, се бе оказала напълно безполезна. Налагаше се да напишем нова. При това от нулата.

Всички армии, независимо дали бяха елитни войски, механизирани подразделения или планински партизански отряди, бяха сковани от три главни ограничения — те трябваше да бъдат отгледани, хранени и командвани. Отгледани — имате нужда от живи хора, защото в противен случай нямате армия; хранени — когато армията се появи, трябва да я снабдявате с продоволствия; командвани — колкото и да бяха децентрализирани въоръжените сили, сред тях трябваше да има някой главен, който да каже: „След мен!“ Отгледани, хранени и командвани. Нито едно от тези ограничения не се отнасяше за живите мъртъвци.

Да сте чели някога „На западния фронт нищо ново“? В тази книга Ерих Мария Ремарк рисува ярка картина на Германия, която е „опустяла“, тоест към края на войната просто са им свършили войниците. Да, като крайна мярка можете да увеличите числеността на армията, като мобилизирате старците и малките момчета, но в крайна сметка рано или късно ще достигнете лимита… освен ако всеки път, когато убивате врага, той не оживява и не минава на ваша страна. Точно така действаха зомбитата — попълваха редиците си, погубвайки нашите бойци. И това работеше единствено в тяхна полза, не в наша… Заразяваш някого и той се превръща в зомби. Убиваш зомби и то се превръща в труп. Ние можехме само да слабеем, а те — да набират нови сили. Всички човешки армии се нуждаят от снабдяване, а тази — не. Не изпитваха необходимост от храна, боеприпаси, гориво, вода и дори въздух! Нямаха снабдителни линии, които да отрежем, нито складове, които да унищожим. Бе невъзможно да ги обкръжим и да ги уморим от глад… Заключете сто зомбита в една стая и след три години те ще си излязат оттам, сякаш нищо не е било.

Забавно е, че единственият начин да бъде убит Зак е като унищожиш мозъка му… понеже като група те нямат „колективно съзнание“ Нямат си ръководител и субординация… да не говорим за комуникация или каквото и да е сътрудничество. Нямат си президент, на когото да се организира покушение, нито щабквартира, която може да се бомбардира и унищожи. Всяко зомби е самодостатъчна, автономна единица, и това последно преимущество определя същината на целия конфликт.