Така типично за северноамериканците… хем задниците им целите в говна, хем и се протягат към звездите! Бас държа, че ако това беше филм, направен от някой гринго, веднага щеше да стане някой идиот и да започне бавно да ръкопляска, след което към него щяха да се присъединят и останалите… По нечия буза щеше да се търкулне сълза и така нататък — изкуствено скалъпени сцени, целящи да отприщят порой от сополиви хлипания. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Президентът обяви следобедна почивка, за да могат делегатите да обмислят предложението му, а на здрачаване предложи да се съберем за гласуване.
Като военноморски аташе аз нямах право на глас. Докато посланикът решаваше съдбата на любимото ни Чили, ми оставаше само да се любувам на залеза над Тихия океан. Седях на самолетната палуба, сбутан между вятърните мелници и слънчевите колектори, и убивах времето с колегите от Франция и Южна Африка. Стараехме се да не говорим по работа и търсехме общи теми, които да не са свързани с войната. Изглеждаше ни безопасно да разговаряме за вино. За щастие се оказа, че всеки от нас е живял в близост до лозя, беше работил във винарството или имаше роднини, занимаващи се с винопроизводство — в Аконкагуа, Стеленбош и Бордо… Това ни свързваше, обаче — както ставаше всеки друг път, независимо от темата — от един момент нататък разговорът се насочи директно към войната.
Аконкагуа беше разрушен и изпепелен до основи по време на чудовищните експерименти на правителството ни с напалм… В Стеленбош вече отглеждаха зърнени култури. Лозята се смятаха за неоправдан разкош, когато населението на практика умираше от глад. Бордо беше превзет от мъртъвците — изчадията бяха изпотъпкали всички плодородни насаждения, както между впрочем бяха направили и с цяла континентална Франция. Командир Емил Ренар обаче проявяваше патологичен оптимизъм. „Кой би могъл да каже — говореше той — що за хранителни вещества ще останат в почвата от телата им? Може пък вкусът на виното да се подобри, когато Бордо бъде отвоюван… ако бъде отвоюван.“ Когато слънцето започна да потъва зад хоризонта, Ренар извади нещо от походната си раница. Оказа се бутилка — „Шато Латур“ от 1964 година. Не можехме да повярваме на очите си! Качествено вино, реколта шейсет и четвърта година се считаше за изключителна рядкост! Съвършено случайно бинарната беше дала богата реколта през този сезон и собствениците й бяха решили да я съберат през август, а не през септември, както обикновено се правеше. Този септември обаче се бе оказал прокълнат от ранни проливни дъждове, които наводнили другите бинарни и възнесли „Шато Латур“ до нещо като „Светия Граал“ на винопроизводството… Бутилката в ръцете на Ренар най-вероятно бе една от последните в целия свят… а нищо чудно да бе и единствената останала. Съвършеният символ на един свят, който не бе изключено да е изгубен завинаги; свят, който навярно никога вече нямаше да зърнем отново… Това беше единствената лична вещ, която Ренар бе успял да спаси по време на евакуацията. Носеше я винаги със себе си и искаше да я запази… вероятно завинаги, понеже такова вино вече никой никога няма да направи.
(Облизва неволно устни, припомняйки си вкуса на виното.)
Всички тези пътувания не му се бяха отразили кой знае колко добре, а и пластмасовите чашки никак не съответстваха на класата му… На нас обаче изобщо не ни пукаше. Насладихме се на всяка капчица.
Да разбирам ли, че сте подозирали как точно ще завърши гласуването?
Мислех си, че няма да се стигне до единодушно решение, и се оказах дяволски прав. Седемнайсет гласа „против“ и трийсет и един „въздържали се“. Първите поне бяха готови да приемат дългосрочните последствия от избора си… и ги приеха. Ако вземем предвид, че сегашната Организация на обединените нации включва само седемдесет и двама делегати, подкрепата за предложението беше твърде слаба. Но за мене и моите двама „сомелиери“ това нямаше никакво значение. За нас… за нашите страни и за нашите деца… изборът вече бе направен. Настъпление. Тотална атака над живите мъртъвци.
На борда на „Мауро Алтиери“, деветстотин метра над Ваалаярви, Финландия
(Стоя редом с генерал Д’Амброзия в БИЦ — Бойния информационен център. Това е европейският отговор на мощния американски D-29, дирижабълът за контрол и управление. Членовете на екипажа мълчаливо работят пред светещите монитори. От време на време някой от тях казва нещо в микрофона пред себе си — няколко тихи думи на френски, немски, испански или италиански. Генералът се навежда над видеокартата на масата и следи развитието на цялата операция със своя всевиждащ, досущ божи взор.)
Читать дальше