Макс Брукс - Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Едни питаха за какъв дявол трябваше да рискуваме нови животи и да търпим ненужни нови загуби, при положение че можем да изчакаме на безопасно място, докато врагът ни просто не изгние. Нима тази тактика не ни носеше плодове? Нима при първите засегнати от епидемията не се наблюдаваха признаци на силно напреднало разложение? Времето е на наша страна, твърдяха поддръжниците на тази теза. Защо не му позволим да свърши цялата мръсна работа вместо нас?

Другите възразяваха, че не всички живи мъртъвци гният. Ами по-късните случаи, които са все още свежи и изпълнени със сили? Ами ако някой от тях постави началото на нова глобална епидемия? И какво да правим с онези, които бродят из териториите над границата на снеговете? Колко да ги чакаме? Десетилетия? Векове? Ще могат ли бежанците от тези страни някога да се върнат у дома?

Някъде по това време картинката сериозно погрозня. Голяма част от държавите с по-студен климат принадлежаха към така наречения от вас „развит“ или „първи свят“ Един от делегатите на страна, която минаваше за „развиваща се“ преди войната, доста рязко заяви, че всичко това може би е наказание за потискането и ограбването на „южните страни жертви“. Вероятно, изтъкна той, като концентрират върху себе си вниманието на „бялата хегемония“, живите мъртъвци дават на останалия свят възможност да се развива „без империалистически вмешателства“. Може би зомбитата не са донесли само разруха на този свят… Ами ако появата им е сигнал за бъдещата справедливост? За справедливостта на утрешния ден? Вижте сега, моят народ не обича особено северните гринговци, а семейството ми е пострадало предостатъчно от Пиночет, за да придобие тази враждебност личен характер, но специално в този случай собствените ми емоции трябваше да отстъпят пред обективните факти. Каква беше тази „бяла хегемония“, при положение че най-динамично развиващите се икономики преди войната бяха Китай и Индия, а по време на самата война безпрецедентен възход отбеляза Куба? Как можеше да отнасяш към „страните с по-студен климат“ само северните държави, когато толкова много хора се намираха на ръба на оцеляването в Хималаите или Андите на родното ми Чили? Не, този човек и онези, които се съгласяваха с него, не говореха за справедливостта на бъдещето… Те жадуваха отмъщение за миналото.

(Въздъхва.)

След всичко онова, през което преминахме, все още страдахме от недостиг на сили, за да извадим главите си от задниците и да спрем да се нападаме един друг.

Стоях до руския делегат, опитвайки се да й попреча да се изкатери на седалката си, когато изведнъж чух гласа на един друг американец. Той не крещеше и не се опитваше да възстанови реда. Просто говореше с онзи спокоен, но същевременно твърд тон, който никой от другите лидери явно не можеше да имитира. Американският президент (защото това бе самият той) благодари на партньорите си за „ценното им мнение“ и призна, че от чисто военна гледна точка няма никакви причини да „насилваме късмета си“ Все пак бяхме поставили живите мъртъвци в безизходно положение. Постепенно бъдещите поколения ще могат да заселят планетата с минимален риск… или дори нулев. Да, защитната ни стратегия определено бе спасила човешката раса, но дали това се отнасяше и за човешкия дух?

Немъртвите изчадия ни отнеха не само земята и любимите ни хора. Те ни отнеха и вярата в това, че сме доминиращата форма на живот на планетата. Ние се превърнахме в изплашен, сломен вид, доведен до границата на изчезването и благодарен за ефимерната възможност просто да зърне утрешния ден, в който навярно ще има по-малко страдания. Такова ли ще е наследството, което ще оставим на нашите деца? Плюс тревога и неувереност, която не бяхме изпитвали от времената, в които човекоподобните ни предци са се криели по върховете на най-високите дървета? Какъв ще е светът, който идните поколения ще построят? И ще го построят ли въобще? Ще могат ли да продължат развитието на човешкия вид, съзнавайки, че са били безсилни да завоюват собственото си бъдеще? Ами ако в това бъдеще мъртвите отново възкръснат? Ще се надигнат ли потомците ни на бой или ще се пречупят, ще преклонят глави и ще се примирят с неизбежната си гибел? Само поради тази причина си заслужава да си възвърнем планетата. Длъжни сме да докажем на самите себе си, че можем да го сторим, и да превърнем това доказателство в най-величавия монумент на тази война. Дълъг и труден път към висините на човешкия дух… или безволево падение към миналото ни на примати. Това е изборът пред всички нас… и незабавно трябва да вземем решение как да постъпим.